В девет часа някой потропа на вратата. Отворих и на прага се оказа Люк Клермон, задъхан и леко смутен. Нямаше нужда да разглеждам цветовете му, за да разбера, че го праща Каролин.
Той влезе, отказа поканата ми за кафе и седна край масата в кухнята. Алиса, която беше избягала горе, тихичко слезе. Разбира се, тя вече изглежда много различно с късата си коса и овехтелите джинси. Колкото и да ме уверява, че не е влюбена в Люк, за мен е ясно, че той е влюбен в нея. Лицето му грейна, като я видя, а очите му се ококориха почти както се кокори Розет.
– Не казвай на никого, че съм тук – предупреди го тя.
– Дооообре – стрелна я той с кос поглед изпод въздългия си бретон. Заекването, което Люк почти е израсъл, отново се прояви за кратко. – Махна ли се от къщи?
– Почти на осемнайсет съм – сви рамене Алиса. – Мога да правя каквото си искам.
Прочетох завист в погледа на Люк. Нямаше да му е лесно да напусне Каролин Клермон. По-голям е от Алиса и вече си има собствена къща, но сянката на майка му се простира надалеч и той още не е излязъл от нея. Някои хора така и не успяват – повярвай ми, Люк, знам го.
Той ме изгледа извинително.
– Майка ми спомена, че си ходила в къщата на Рейно.
– Да, но него го нямаше.
– Точно там е работата – продължи Люк. – И вчера го нямаше. Майка ми го потърсила, не си бил у дома. Звъннала на отец Анри – и той не го бил виждал. Тя предположи, че отец Рейно може да е тук, при вввас – отново се прокрадна заекването в гласа му. Люк изгаряше от смущение. – Много ми е неудобно да ви питам, но хората започват да се притесняват...
– Не, Люк – поклатих глава, – и аз не съм го виждала.
– О! Но... къде може да е отишъл? Той не изчезва така. И без да се обади на никого? Просто няма логика...
Всъщност има логика. Прекрасно разбирам как се чувства свещеникът. Колкото и да се стараем двамата с него, Ланскене все ни отхвърля. В крайна сметка, с Рейно не сме толкова различни. И двамата усещаме притегателната сила на Черния отан. И двамата сме преживели тук разочарования, тъга и предателства. Видението на Рейно, което ме споходи, докато приготвях бонбоните... Бях решила, че е някакво отклонение, а всъщност през цялото време съм виждала истината за случващото се...
– Но защо би заминал? – зачудих се на глас. – Защото не издържа повече. Защото мисли, че ви е предал. Опитал се е да помогне, но това само е влошило нещата още повече. Смята, че всички ще са по-добре без него. И може би е прав... – Осъзнах, че вече не говоря само за Рейно. – Някои неща — някои хора – са неспасяеми. Възможностите на добрата воля са ограничени. Можем да бъдем само такива, каквито сме създадени да бъдем, не каквито околните очакват или се надяват да бъдем... – Замълчах, усетила озадачения поглед на Люк. – Е, искам да кажа, че понякога е най-добре човек да си тръгне – продължих. – Известно ми е до болка, това ми е коронният номер.
Той се взираше невярващо в мен.
– Наистина ли мислиш така?
– Знам, че е трудно за разбиране, обаче...
– О, прекрасно разбирам – внезапно се вбеси той. – Ти си царицата на бягството, нали, Виан? Баба ме предупреди, че ще си тръгнеш, и ти го направи. Точно когато тя предвиди.
Но Арманд каза и че един ден ще се върнеш. Дори ти написа писмо. И ето че отново си тук и твърдиш, че понякога е най-добре човек просто да си тръгне. Смяташ ли, че това изобщо щеше да се случи, ако беше останала тук?
Погледнах го смаяно. Наистина ли това момче беше Люк Клермон? Малкият Люк, който преди време заекваше толкова силно, че едва смогваше да се доизкаже? Люк, който четеше стиховете на Рембо тайно, докато майка му е на църква?
Нечий глас в главата ми се засмя ликуващо. Този път не беше гласът на майка ми, дори не беше гласът на Зози, а на Арманд, затова ми беше много трудно да го пренебрегна. Браво, момчето ми, дай ѝ да разбере, каза гласът. Понякога дори вещицата има нужда от това.
Опитах да го пренебрегна.
– Не е честно, налагаше се да замина – отговорих. – Пътуването ми още не беше приключило, Люк. Трябваше да намеря себе си.
– И успя ли? – гневно попита той. Аз само свих рамене. –Така си и знаех.
Думите му отекваха в съзнанието ми много след като той си тръгна и децата си легнаха. Разбира се, това е нелепо и непочтено. Франсис Рейно не е дете. Сигурно е имал причини да замине. Въпреки това вътрешният глас продължаваше упорито: Смяташ ли, че това изобщо щеше да се случи, ако беше останала тук?