Ако бях останала в Ланскене, Рижия нямаше да напусне Жозефин. Пожарът в магазина за шоколад нямаше да се случи. Рейно нямаше да бъде обвинен. Щяхме да се сприятелим с магриби, а Инес Бенчарки и брат ѝ нямаше да стъпят толкова здраво в Ле Маро.
Изпратих есемес на Рижия: Извинявай, исках да си дойда у дома, но вече дори не знам какво означава това. Тук се случват твърде много неща. Ще опитам пак да ти се обадя. В.
Дали щеше да разбере? И Рижия като Розет живее в настоящето и не търпи неща като "ами ако", "само ако". Местата не го задържат – превръща в свой дом каквото пожелае. Само да бях като Рижия и да оставя миналото където му е мястото.
Миналото обаче никога не напуска мислите ми, съжаленията дебнат съвсем наблизо. Като дете обичах градините, спретнатите лехи с невени, лавандуловите храсти покрай зидовете, грижливо поддържаните зеленчукови полета с техните лехи със зелки, праз, лук и картофи.
Да, бих искала да имам градина. Дори само няколко билки в саксия. Майка ми казваше: "Защо да си правиш труда, Виан? Ще ги отглеждаш, ще ги поливаш, а после ще трябва да заминеш. Няма да има кой да се грижи за растенията и те ще умрат. Защо изобщо да ги отглеждаш?".
Ала аз въпреки това непрекъснато опитвах. Здравец на перваза на прозореца. Заравях жълъд под някой жив плет. Пръснати край пътя диви цветя, нещо, което да пусне корен и да порасне, но да си бъде тук и ако се случи отново да дойда...
Спомних си Рейно в градината му, повел сериозна борба с ежегодното нашествие на глухарчетата, изплезили зелените си езичета откъм лехите, зеленчуковата градинка и грижливо окосената морава. Ако той не се върне, само след месец градината му ще прорасне. Глухарчетата ще поемат по пътеката, ще нахлуят в моравата и ще изпълнят сивия неспокоен въздух с полкове от своите парашутчета. Лавандулата ще плъзне като паяк през пукнатините на градинския зид, а бръшлянът ще зарови пипалца между разхлабените камъни. В цветните лехи ще настане анархия. Бойните редици на гергините ще бъдат покосени, а грамофончетата ще надуят победоносно фанфари, когато бурените завземат територията.
Къде си, Рейно?
Допитах се до картите, но както и преди, те бяха неясни. Ето ги отново Рицаря чаши, Осмицата чаши, отчаяние, поквара. Рейно ли е Рицарят чаши? Лицето му е в сянка, твърде зацапано е, за да го разтълкувам. Картите, които и бездруго са от евтините, са много захабени. А ето я и партньорката му, Кралицата чаши, а между тях са Любовниците – Жозефин и Рижия?, – а също и Кулата, Поломена и срутена. Хвърлени зарове. Разруха. Промяна. Но кой предизвиква промените?
Ти.
Първа глава
Четвъртък, 26 август
Явно отново съм заспал, отче, защото сънувах. Не сънувам често – изглежда съм изгубил този навик, – но този път сънищата ми бяха като скакалци, връхлетяха ме на пълчища, превърнаха ме в суха пустиня и светът се изпълни с шума от крилцата им. Събудих се скован и изтощен. Ребрата още ме боляха, ранената ми ръка беше подута и пулсираше бясно. Искаше ми се да си носех нещо болкоуспокояващо, но разбира се, бях оставил хапчетата у дома.
У дома. Боже, какъв глупак бях. Защо изобщо си въобразявах, че ще избягам от сенките, които ме преследват? Че ще бъда като Виан Роше, ще отида накъдето ме отвее вятърът? Точно тук грешах, отче. О, боже, всичко бих дал да можех да върна нещата назад.
Малкият светъл квадрат около решетката се появи отново. Беше ден. Водата, която се стичаше от тръбата, почти бе стигнала стълбите да вратата. Изядох и последната си храна и прецених положението – не изглеждаше добро.
Явно бях тук вече едно денонощие. През това време никой не беше дошъл, нито за да ми обясни причината да бъда затворен, нито (което щеше да е за предпочитане) за да ме освободи. Надявах се, че който ми причини това, ще се уплаши на дневна светлина, ще реши, че наказанието ми е достатъчно, и ще ме освободи. Това не се случи и вече започвам да се чудя дали преценката ми за положението не е прекалено оптимистична. От колко време ме държаха тук? Защо съм затворник? И най-важното, кой се беше провъзгласил за съдия и беше произнесъл присъдата ми?
Над главата ми тракането на бягащата пътечка поддържа постоянния си ритъм, а от време на време към него се присъединява и тропотът на други фитнес уреди. Нямах представа, че в спортната зала на Саид цари такова оживление. Знаех, че е популярна, но не съм подозирал, че тук се събират толкова много мъже. С времето се научих да различавам звука на различните уреди, топуркането на бягащата пътечка, скърцането и тропотът на гребните тренажори, скрибуцането на велоергометрите, целеустременото завършващо тракане на щангите. Има и някакви групи: чувам ги, усещам плъзгането на много стъпала по пода горе и насърчителните възклицания. Каланетика? Бойни изкуства? Не мога да определя със сигурност, но от онова, което чувам, сигурно половината мъже от Ле Маро са тук, тупат с крака почти ритмично и най-вероятно изобщо не подозират за присъствието ми тук, долу.