Отново опитах да викна за помощ. Никой не ме чу. Никой не дойде. За половин час всички шумове секнаха, затова предположих, че е време за молитва. През това време чух друго – някакво стържене по стените. Сигурно от плъхове. Избите гъмжат от тях. После бягащата пътечка отново забоботи.
Стъпих върху щайгите и надникнах навън. Засега дъждът беше спрял. Гледката беше безрадостна като вчера – тухлена стена с натрупани в основата отпадъци и глухарчета между камъните. Тъкмо щях отново да се провикна за помощ...
И в този момент едно кръгло любопитно личице (обърнато наопаки) впери поглед в мен между два розови гумени ботуша. Тъмните като кафе очи примигнаха изненадано.
– Ти джин ли си?– попита Мая.
Втора глава
Четвъртък, 26 август
След неспокоен полусън през нощта отидох да проверя дали Рейно си е у дома. И не само аз. На "Рю дьо Фран Буржуа" се натъкнах на Каро Клермон, обсадила задната врата на къщата на Рейно заедно с Жолин и Бенедикт. Скоро се изясни, че според Каро изчезването на мосю кюрето е подозрително и дори зловещо.
– Според мен е най-добре отец Анри да провери сметките на енорията за последните няколко месеца – разпореждаше тя, когато пристигнах. – Каквото и да говорите, няма дим без огън, а с оглед на всичко, което се случва... – стрелна ме Каро неодобрително с поглед. Сигурно и моето присъствие беше едно от необичайните събития. Светлосините ѝ очи, бледи и прашни, сякаш оставиха върху ми тебеширена следа. – Разбира се, ако той се е забъркал с онова момиче...
– Кое момиче? – попитах.
Тя се усмихна напрегнато.
– Едно момиче от Ле Маро – отговори. – Според Луи Ашрон видели кюрето на моста към полунощ заедно с някакво момиче. Със сигурност магриби.
– И какво от това? – свих рамене.
– Ами коя е била? Луи каза, че била забулена.
– Половината жени от Ле Маро са забулени – отбеляза Шарл Леви, който надничаше над оградата на градината си.
– А дали половината жени от Ле Маро си уреждат среднощни срещи с кюрето? – попита Каро опияняващо сладникаво.
– Може би – включи се Бенедикт. – Чувала съм, че Жозефин Муска адски се е сближила с него.
Бенедикт и Каро ме погледнаха.
– Е, не е за пръв път – отбеляза Каро.
– Какво искаш да кажеш?
Отново се появи сиропираната усмивка.
– Тя е твоя приятелка, защо не я попиташ? А що се отнася до Рейно, поведението му е... как да кажа, необичайно. Сигурна съм, че нещо става. Обадих се на отец Анри. Той ще реши какво трябва да се направи.
Оставих ги да чакат отец Анри и се запътих към площад "Сен Жером". Ако някой знаеше къде е Рейно, най-вероятно щеше да е Жозефин. Ала забележката на Каро ме глождеше.
Не е за пръв път.
Разбира се, тя от край време не харесваше Жозефин. В Ланскене неомъжената жена винаги е обект на клюки. Вече би трябвало да го знам и да не допускам клюките на Каро да ме смущават. Въпреки това дали не бе възможно тя да знае истината за бащата на Пилу?
Кафенето беше празно. Дори на бара нямаше никого. Повиках Жозефин. Никакъв отговор. Мари-Анж явно беше в почивка. Изпитах детинско облекчение. Сега няма да ми се наложи да я виждам. В този момент забелязах движение зад завесата от стъклени мъниста, която отделяше кафенето от жилищните помещения отзад.
– Жозефин? – провикнах се отново.
– Кой я търси? – попита мъжки глас.
– Виан. Виан Роше.
За миг настана тишина. После завесата се разтвори и се показа мъж с прошарена коса на инвалидна количка. Отначало не го познах. Приковах поглед в инвалидната количка и безполезните крака, завити с карирано одеяло. И тогава забелязах него – красивите и жестоки черти, усмивката, мускулестите ръце, които се подаваха от ръкавите на джинсовата му работна риза.
– Мръсницата, която си вре носа в хорските работи!
Мъжът беше Пол-Мари Муска.
Трета глава