Четвъртък 26 август
Все едно ме фрасна с юмрук. Не заради онова, което каза, смая ме видът му. Лицето му не се беше променило много. Прошарената му коса беше подстригана съвсем късо и скалпът му ясно се очертаваше. Беше отслабнал и грубостта, присъща преди на чертите му, се бе изфинила до сурова хубост. Изражението му обаче си беше същото: преценяващо, смътно враждебно, подозрително, но въпреки това с оттенък на дяволита закачливост.
– Изненадваш се да ме видиш, нали? Чух, че си се върнала в Ланскене. Кучката надали ти е споменала за мен. Не би го направила. Не ставам за нищо.
Приковах го с очи.
– Ако имаш предвид Жозефин, не, не ми е споменавала нищо за теб.
Той се засмя дрезгаво и си запали цигара "Галоаз".
– Тя не обича да пуша тук. Не обича и да пия. Едно уиски?
– Не, благодаря – поклатих глава.
Той си наля двойно питие от бутилката на бара.
– Аз създадох това място от нулата. Цели шест години го управлявах като по часовник. Разбира се, тя обича да се преструва, че е нейно и че не ми дължи нищо. И защо не? Дадох ѝ името си, грижех се за нея, купувах ѝ дрехи, търпях настроенията ѝ. Но щом стана напечено, тя ме изхвърли като улично псе. – Пол-Мари отново се засмя безрадостно и издуха пушек през ноздрите си. – Май трябва на теб да благодаря, задето ѝ пусна мухата. Е, дано сега да си доволна. – Отпи от уискито си. – Понеже стана точно както искаше.
– Какво ти се е случило? – попитах.
– Какво те интересува? Или сега, когато съм половин човек, вече съм една от твоите каузи?
Проверих цветовете му. Така очаквах – бяха мътни както обикновено, със същите гневни отблясъци на опушено червено и прегоряло оранжево. А насред пушека имаше искрици живот, някакви стъкленици горе, над бара, нещо горящо край пътя. Разбрах, че това е моят Рицар чаши: този гневен, съсипан и презрителен човек.
– Винаги си си падала по увредената стока. По безнадеждните случаи. По речните плъхове. Онази дърта кучка Арманд. И Жозефин... – изхили се той със своя злобен и неприязнен смях. – Сигурно тя и теб е изненадала? Кой да си помисли, че е способна на такова нещо? Изхвърля ме от къщи, заплашва ме с полиция, а когато се връщам след шест месеца само за да си взема някои неща, тя си живее с онзи рижия, а той ѝ строи лодка. А, да, и е бременна. Щастливи времена. – Той дръпна от цигарата си и после изля уискито в гърлото си. – Разбира се, ти знаеш всичко това – усмихна се мрачно. – Я ми кажи, една по една ли ви караше, или едновременно? Както и да е, трябва да е бил адски специален и за двете, щом...
– Млъквай, Пол – сряза го строг женски глас зад мен.
Обърнах се и видях Жозефин с пребледняло от гняв лице.
Пол отново се засмя мрачно и угаси цигарата си в чашата.
– Опа, ето я моята благоверна. Сега вече загазих – ухили се той широко и противно на Жозефин. – Двамата с Виан просто си бъбрехме. Стари приятели, стари любови, малко уиски... А ти как прекара сутринта, прелестна моя?
– Казах да млъкваш! – повтори Жозефин.
– Или какво, моя любов? – сви рамене Пол.
Жозефин не му обърна внимание и ме погледна.
– Наистина исках да ти кажа. Просто не знаех как. – Лицето ѝ вече не беше бледо, а цялото пламтеше, и може би за пръв път, откакто бях пристигнала, видях тъжната, непохватна и неразговорлива Жозефин, с която се запознах преди осем години, Жозефин, която крадеше от мен шоколад просто защото не можеше да се сдържа.
Заля ме жалост. Какво се бе случило с Жозефин Боне, която имаше толкова грамадни и смели мечти? Мислех, че съм я освободила от Пол-Мари. А сега установявах, че е затворничка както винаги. Какво се беше случило? И моя ли беше вината?
Тя ме стрелна с поглед.
– Хайде да отидем да се поразходим. Изведнъж изпитвам нужда от чист въздух.
Пол се ухили и запали още една цигара.
– Така де, поразтъпчете се!
Последвах Жозефин навън. Известно време не ѝ се говореше и двете просто крачехме: покрай църквата, през площада, по покритите с обли камъни улици към реката. Когато стигнахме моста, тя спря и погледна над парапета. Буйната река под нас имаше цвета на чай с мляко.
– Виан, съжалявам... – поде тя.
Погледнах я.
– Не си виновна. Аз заминах. Изоставих и двама ви. Постъпих егоистично. Какво очаквах да се случи?
Тя видимо се обърка.
– Не разбирам...
– Говоря за Пилу – поясних.
– Пилу ли? – втренчи се в мен неразбиращо Жозефин.
– Той е чудесно момче, Жозефин – усмихнах се. – Имаш право да се гордееш с него. На твое място и аз щях. А що се отнася до баща му...
Лицето ѝ се сгърчи.
– Недей, моля те.