Положих длан върху ръцете ѝ.
– Всичко е наред. Не си направила нищо нередно. Всичко стана заради мен. Аз ви събрах. Аз заминах. А после, когато Рижия дойде в Париж, аз пренебрегвах признаците...
– Рижия ли? – погледна ме тя любопитно.
– Ами... нали това имаш предвид? Че Рижия е баща на Пилу?
– По-лошо – поклати глава Жозефин.
– По-лошо ли? – Че какво може да е по-лошо, помислих
си.
Тя приседна на парапета.
– Наистина ми се искаше да ти кажа. Но главата не ми раждаше как. Ти толкова се гордееше с мен – че напуснах съпруга си, че въртях заведението, въпреки че в крайна сметка така и не успях да хвана онзи влак...
– Имаш Пилу – напомних ѝ.
– Да, Пилу – усмихна се Жозефин. – През цялото време го лъжа, защото не мога да понеса истината. Както излъгах и теб, Виан, понеже исках да си мислиш, че съм постигнала нещо по-добро в живота си...
Понечих да кажа нещо, но тя ме спря.
– Моля те, Виан, нека да продължа. Исках да се гордееш с мен. Исках Рижия да се гордее с мен. Мечтаех, че съм волен дух като вас, че отивам където си поискам. Никакви обвързаности, никакво семейство. Пол замина. Ти вече беше напуснала Ланскене и аз също планирах да се махна. И тогава установих, че съм бременна. – Тя млъкна, лицето ѝ стана сериозно: донякъде нежно, донякъде печално. – Отначало не можех да повярвам. Мислех, че не мога да имам деца. Толкова дълго се опитвахме с Пол, а после веднага щом той замина... – сви рамене тя. – Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Бях напълно готова за пътуването, обаче Рижия ме убеди да остана поне до раждането на детето. А после, когато го видях...
– Обикнала си го.
Тя се усмихна.
– Точно така, обикнах го. А когато Пилу порасна достатъчно, за да задава въпроси, му казах, че баща му е пират, моряк, войник, авантюрист... само не Пол Муска, страхливец, който бие жена си, а щом тя му се опълчи, си плюе на петите.
– Пол-Мари ли? – вперих поглед в нея. – Той ли е бащата на Пилу? Но аз мислех, че ти и Рижия...
– Това никога не се е случвало – поклати глава тя. – Би могло, ако нещата стояха различно. Но с него бяхме само приятели. Мисля, че той дори тогава ти принадлежеше. Но когато Пол-Мари се върна и разбра, че Рижия живее тук и че съм бременна...
– Ти го остави да си мисли, че детето не е негово, така ли? – попитах.
– Не можех да го търпя – поклати глава тя. – Никога нямаше да ме напусне, ако знаеше, не и Пол-Мари. Бях бременна в осмия месец, когато той се върна, и... о, Виан, беше толкова грозно!
– Представям си.
Наистина си представях: Пол-Мари с пламнало от ярост лице, Рижия, който се опитва да я защити, и Жозефин, вкопчила се в единствената сламка, която можеше да ѝ осигури някаква защита. Пол е бил пиян и агресивен, настоявал е за онова, което му се полага по право, както обичаше да се изразява – своя дял от приходите от кафенето, малкото вещи, които е оставил. Направил си е прибързаното заключение, че Рижия е бащата на бебето, а Жозефин го е допуснала, вместо да му разкрие истината.
– Какво се случи после?
– Обичайното. Той потроши бара, обсипа ме с обиди и отпраши на мотора си. По-късно дойдоха полицаите и ми съобщиха, че е претърпял катастрофа.
Откарали Пол в болницата. Жозефин била най-близката му роднина. Когато научила, че той повече няма да може да ходи, му позволила да се прибере у дома. Какво друго ѝ оставало? Отчасти вината била нейна. Лъжата ѝ предизвикала поредицата от събития, довели до това, и макар че не смятала никога да му каже истината, не можела да бяга от отговорност. Той нямал работа, нямал спестявания. Дала му стая в "Кафе де Маро" и постоянна сметка на бара. Част от нея се надявала краката му да се оправят, но това така и не станало. Обвинявала себе си. И ето ги сега, осем години по-късно, приковани един до друг по силата на обстоятелствата и разделени от лъжа, която с всеки изминал ден се разраства все повече. Горкият Пол-Мари. Горката Жозефин.
В този момент си дадох сметка. Обзета от тревогата си за Жозефин, не бях обърнала внимание на нещо съществено. Рижия не ми беше изневерил. Той не беше бащата на Пилу. Може и да харесваше Жозефин, но когато трябваше да избира, беше избрал мен. Всичките ми подозрения, всичките ми съмнения бяха само уасуас, дяволски шепот, както казваше Оми, който Черният отан ни беше донесъл. Но защо това не ме прави по-щастлива? Камък ми бе паднал от сърцето, а продължавах да го усещам, макар да знаех, че вече не е там – тъмно и нашепващо присъствие, където преди имаше само сладост...
Защо не ми се довериш?, беше ме попитал Рижия. Защо никога не е просто?
Може би точно това е разликата помежду ни, Рижия. Ти си убеден, че животът може да е простичък. За другите може би, но не и за мен. Защо не ти се доверявам ли? Може би защото никога не съм смятала, че си мой и че имам право да те задържа, понеже си мислех, че рано или късно вятърът ще се промени...