Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда
Първа част
1
Бялото волво изскочи зад завоя и се прилепи безшумно към нагорещения от следобедното слънце асфалт. След миг от автомобила подаде глава русоляв младеж, който огледа навъсено притихналия площад. Погледът му се плъзна по порутените мазилки на съседните сгради, отскочи върху оплютата от мухите врата на пустеещия магазин, след това падна върху единствените живи същества, които се подвизаваха наоколо в този час на деня.
„Какво е това място, по дяволите!“ — изсумтя новодошлият, намествайки с отмерен жест луксозните стъкла на Роберто Кавали върху очите си. Той блъсна припряно вратата на автомобила и затърси нервно ключа в джоба на измачкания панталон. Сигналът от автоматичното заключване раздра тишината и наруши спокойната дрямка на площадчето.
Младежът постоя неподвижно за миг, след това се опита да си спомни коя зла сила го довлече на това неприветливо място. Докато се чудеше как да изплува от поглъщащото го безвремие, непознатият долови зад гърба си дрезгав хрип, който удивително напомняше на злобен кикот.
Той извърна рязко глава и в следващия миг отстъпи стъписано назад. Само на педя от лицето му стърчеше скулеста беззъба физиономия. На младежа с волвото му бяха необходими няколко безкрайни секунди, за да осъзнае, че кухата уста и набразденото от дълбоки бръчки лице принадлежат на гърбав Квазимодо, който бе впил в очите му своите малки злобни очички. Недъгавият повдигна кривите си пръсти и протегна ръка към отразяващите слънчевите отблясъци очила на пришълеца.
Притежателят им отстъпи още една крачка назад, спъна се в огромен зъбчат камък, изруга, изпъна тялото си и опря длани върху закръглената задница на автомобила. Мисълта, че нечии груби, грозни и мръсни ръце могат да докоснат нещо толкова изящно като стъклата на Кавали, го изпълни с неосъзнато желание да защити красотата от посегателства. Той се изправи бавно и следващия миг видя как кокалестата длан на гърбавия се насочи застрашително към скъпата вещ. Замахна и блъсна грубо натрапника в гърдите.
— Разкарай се оттук! — Младежът тръсна поривисто глава и русият перчем падна върху очите му. Ръката на гърбавия замръзна във въздуха. Въпреки удара, натрапникът продължи да стърчи пред него, без да отмества наглия си поглед от лицето му.
— Не чуваш ли какво ти казвам! — сви юмрук непознатият, издърпвайки със свободната си ръка очилата от лицето си. Сблъсъкът с дневната светлина го принуди да стисне очи. Той примига и се взря в обветреното лице на нахалника.
Съществото, което беше препречило пътя му, имаше буйна четинеста коса, огромен топчест нос, нашарен с преплитащи се като паяжина алени жилки и квадратна брадичка, прорязана от дълбок неравен белег. Човек трудно би могъл да определи възрастта му. Здравите мускулести ръце и дивият плам в очите обаче издаваха признаците на все още неотминала младост.
— Върви си по пътя, момче!
Младежът с волвото трепна и с изненада установи, че единият от двамата старци, които се излежаваха на припек под навеса на стар очукан фургон, се беше размърдал.
— Остави човека на мира! Не виждаш ли, че е изгубена душа…
— Като е изгубена душа, да не се пречка в краката на хората…
Селянинът вдигна ръка.
— Не говори така! Грешно е… Всички сме божи пратеници.
„Лично аз съм пратеник на майка ми“ — поиска да възрази непознатият, но потисна надигащата се в гърдите му злъч. Истината е, че удоволствието да се намира в тази приятна компания, дължеше изцяло на тъпото упорство на родната си майка.
Младият мъж пусна очилата в джоба на ризата и се огледа безпомощно.
Пек. Мухи. И някакъв луд. Сцената надхвърляше и най-дръзките му очаквания.
Младежът изтупа светлия панталон, прокара пръсти през гъстата русолява коса и пое дълбока глътка въздух.
„На всичкото отгоре натрапчиво ухае на обор!“
— Ти, момче, от кои си? — попита нехайно старецът, който само преди минута бе защитил наглостта на лудия. Новодошлият не разбра. Примига и се вторачи объркано в спокойното лице на другия селянин, който дялкаше безучастно дълъг сух клон.
„Наследник съм на Орките“ — понечи да се озъби младежът, но си даде сметка, че дядката едва ли е чел Толкин.
— Родителите ти оттук ли са? — полюбопитства селянинът, който вярваше в небесното пратеничество, но въпреки това не изпускаше от поглед нервно поклащащото се тяло на гърбавия.
„За щастие никой от предците ми не се е пръкнал в тази пустош“ — помисли си непознатият и поклати вяло глава.