2. Локаторът
Гостите се бяха събрали, чакаха само Солит.
— Къде ли се е дянала? — попита един от тях, а друг каза:
— Ами за какво да идва? И въобще коя е тя, че без нея не може?
— Няма никаква Солит — отвърна друг.
— Разбира се, че няма такава — съгласиха се останалите, хилейки се злорадо.
Как можеха да са толкова глупави, толкова глупави и толкова лоши?
— За какво сте дошли изобщо? — попита ги той, а те не знаеха и искаха да си вървят. Но бяха дошли на рождения ден на Солит и затова все още не си тръгваха. А Солит беше тук, как можеха да твърдят, че не съществува?
— Защото ние вече й честитихме, всички, само ти още не си.
Имаха право. Толкова много се срамуваше, че не можеше да види Солит — значи наистина не беше тук.
— Но тя е тук! — извикаха приятелите и той реши, че няма за какво повече да се срамува. Ето — тя се изправи пред него и той я поздрави за осемдесетия й рожден ден.
— Но — добави той закачливо — това в действителност не е осемдесетият ти рожден ден, а седемдесет и деветият, по-точно тридесет и четвъртият.
Всички се учудиха на думите му, а Солит го погледна изумено. Всичко бе толкова просто — той й бе подарил часовник, който постоянно изоставаше с петдесет или сто дни. Тогава разбра, че тя се чуди не на това, а на часовника, който вдигаше голям шум.
— Защо часовникът вдига такъв шум? — запита той себе си и останалите, но не разбра отговора, защото часовникът тракаше силно. „Но това е будилник!“ — бе последната му мисъл в съня и първата при пробуждането.
Не беше будилник, а и шумът не беше особено силен. Тиктакането идваше от акустичния индикатор на локатора — кой знае колко време бе изминало, преди пратеникът да се събуди, — което означаваше, че близо до планетата се движи активен космически обект.
Би трябвало да се хвърли към пулта за управление, но той се изправи бавно, внимателно, почти лениво, сякаш се страхуваше, че тиктакането на локатора може да спре, сплашено от резките му движения, или сякаш се съмняваше в реалността на шума и в неговото значение.
Когато седна пред пулта и включи индикаторите, разбра, че не се лъже — показанията бяха категорични: наистина беше активен обект, който сам променя орбитата си. Ракетата!
Дългото чакане, проточило се вече почти четиристотин дни, все пак се оправда. Ракетата пое курс към планетата, намалявайки скоростта си.
Сигнализаторът й вероятно не функционираше, в противен случай локаторът щеше много по-рано да я засече и да съобщи за приближаването й. Пратеникът също би могъл да я открие, ако с течение на времето не му бяха омръзнали ежедневните проверки с локатора и накрая не ги бе зарязал. Акустичният индикатор се задействуваше само когато летящото тяло се намираше в непосредствена близост. Ако всичко вървеше нормално, снабдителната ракета би трябвало след ден и половина да достигне планетата, да влезе в орбита около нея и да кацне по радиосигнал.
Облегна се назад и се вгледа в екрана, който отразяваше звездното небе на черен фон. Звездите бяха изобразени като оранжеви точки, а централното небесно тяло — като малък кръг. Планетите и спътниците електрониката превръщаше в зелени точки и сини кръгчета, но тези цветове липсваха, защото системата нямаше спътници, а втората планета оставаше невидима, тъй като пратеникът бе настроил уредите да проектират само една част от небесния свод — тази със светещия в средата червен триъгълник.
С червено се обозначаваха космическите обекти, идентифицирани като активни летящи тела. Всички останали цветове, предназначени за по-добра ориентация в многопланетни системи, тук губеха своя смисъл — важен бе само червеният триъгълник, закован сякаш неподвижно на осеяния с точки фон.
Пратеникът разбра. Под зелената перфолента до екрана се появи червена, едно от числата показваше постоянното приближаване на ракетата. Данните бяха много точни и той доста дълго не можеше да откъсне поглед от последните три бавно сменящи се цифри в дългата колона. Гледаше ги втренчено, сякаш по този начин можеше да ускори кацането на ракетата.
Безброй пъти, дори когато надеждата му представляваше само зле прикрита самоизмама, той си бе представял необузданата радост, която щеше да изпита, празника, който щеше да си устрои, щом снабдителната ракета пристигне. По време на дългото чакане през главата му минаха хиляди варианти на този жадуван миг, от радостни до съвсем налудничави, например че дори ракетата да пристигне, той няма да повярва в съществуването й и ще прекара остатъка от живота си на планетата, вероятно умопобъркан, но кой може да каже в какво състояние ще бъде след време.