Снабдителната ракета се намираше някъде на границата между светлата и тъмната страна на планетата. Огромният пурпурен слънчев диск, сякаш отдавна застинал на небосвода, се бе скрил наполовина зад хоризонта. Пратеникът не се обърна нито веднъж да го види, не го интересуваше и панорамата, обгърната в черночервеникав сумрак. Плоският планетоход хвърляше безкрайно дълга сянка — значи прожекторите бяха включени. Без да променя скоростта, пратеникът продължи напред, следвайки посоката на пресечената сянка.
Когато слънцето се скри съвсем и светлината на планетохода се вряза в здрача на разредената атмосфера, пратеникът се усъмни дали не е сбъркал пътя. Ракетата трябваше да е някъде тук, но защо не можеше да я открие? Дали компютърът в кораба бе изчислил погрешно мястото на падането й, или пък навигационните уреди на планетохода не бяха в изправност? Може би самият той е допуснал някаква грешка? Трябваше да намери ракетата, дори да се наложи да претърси и по-голяма зона. Това щеше да му струва време и усилия, но в крайна сметка времето не бе проблем.
Ами ако повредите са били по-малки, отколкото е преценил, и ракетата отново е излетяла, докато той е седял в тясната кабина на планетохода?
Отхвърли тази мисъл; не искаше да разсъждава за нейните предимства и недостатъци, съсредоточи се върху околността и продължи уверено. Обаче нетърпението и вътрешната несигурност растяха. Всичко можеше да се очаква.
Ако ракетата все пак е успяла да излети, дори и с дефектен управляващ механизъм, и е напуснала завинаги планетата?
Малко по-късно я откри. Отначало на екрана на радара се появи само някакво отражение, но то можеше да бъде примерно от скален метален отломък. После в оптическия апарат на планетохода видя блестящото петно, все още на голямо разстояние, но след като мощният резервен прожектор го освети, не остана никакво съмнение, че това е изкуствен обект. Устоя на изкушението да увеличи скоростта и продължи в същото темпо, което осигуряваше оптимален разход на енергия. Изключи резервния прожектор.
Колкото повече се приближаваше, толкова по-странни му изглеждаха необикновените очертания на ракетата. Едно голямо парче, откъснало се от лещовидния й корпус, стърчеше нагоре — това бе единственото, което можеше да се разпознае ясно.
Накрая не издържа, включи отново резервния прожектор и регулира оптическата апаратура на максимално увеличение.
Докато се носеше напред с висока скорост, не можеше да откъсне поглед от картината, която се уголемяваше и ставаше все по-ясна: едно невероятно дълго, с форма на токови линии космическо тяло се бе забило косо в повърхността на планетата. То нямаше типичните за гравитационния двигател външни агрегати, нямаше и трансдименсиониращи колесници, а на пръв поглед — и никакви сериозни повреди, въпреки че трудно би могъл да прецени състоянието на такъв космически кораб, защото знаеше, че в родината му никога не се е конструирал подобен тип.
5. Хипотермичната камера
Пратеникът се събуди, смени спокойно и плавно, като превключена машина, призрачните съновидения с програмирано бодърствуване. Приспивателните, които започна да взема след излитането от оранжевокафявата планета на непознатата, безименна звезда, му осигуряваха дълбок и непробуден сън през по-голямата част от времето и все по-рядко го спохождаха сънищата за родината, за Солит и двойните сенки на града с кулите. Може би медикаментите само му помагаха да ги забравя след пробуждането и той не знаеше дали трябва да е благодарен за това, или не.
По навик хвърли бегъл поглед към шестте главни контролни уреда — всичко бе наред и затова остана да полежи още малко. Време имаше, дори повече отколкото му се искаше. Полетът щеше да продължи десетилетия.
Все още полуизлегнат, той се зае със скромния обяд, който щеше да набави на организма му необходимите хранителни вещества до следващия период на бодърствуване, и взе обичайната доза приспивателно, за да отдалечи колкото може повече следващото будуване.
В общи линии продължаваше да прави това, което бе правил досега на непознатата планета — чакаше. Но сега му предстояха не дни, а десетилетия безкраен полет със скорост, по-малка от тази на светлината. При това пътят към хипотермичната камера в неговия собствен кораб бе затворен за него.
Понякога се надяваше да се събуди някой ден и да установи, че се намира все още на онази планета в очакване на снабдителната ракета и че всичко останало ще се окаже само сън. Но споменът за червения триъгълник върху екрана на локатора, за гравитационния лъч и разбития чужд космически кораб бе съвсем реален.