Рей Бредбъри
Пратеникът
Мартин знаеше, че отново е настъпила есен — Песът дотича в къщата, носеше със себе си вятър, скреж и миризмата на загниващи под дървото ябълки. В рунтавата му тъмна козина се бяха заплели златник, прахоляк от отиващото си лято, калпаче от жълъд, косъмчета от катерица, перо от отлетяла на юг червеношийка и листа като въглени, изпопадали от огненочервените кленове. Песът подскочи. Дъжд от чуплива папрат, клонче от къпина и блатна тревичка се изсипаха на леглото на Мартин. Не, нямаше абсолютно никакво съмнение — този невероятен звяр беше октомври!
— Тук, момче, тук!
И Песът се присламчи до топлото тяло на Мартин с всички огньове и пламъчета на сезона, изпълни стаята с леки или тежки, влажни или сухи аромати на скитничеството. През пролетта миришеше на люляк, перуника, на прясно окосена трева; през лятото се появяваше с изцапани със сладолед мустаци, миришещ на фишек, фойерверки, въртележки, изгорял от слънцето. Но есента! Есента!
— Пес, как е навън?
И Песът разказваше, както беше разказвал винаги. Лежащият Мартин откри, че есента е същата, каквато бе и преди болестта да го прикове към леглото. Сега до него бе свръзката му, неговият пратеник, бързо движещата се част от него, която пращаше с вик да тича и да се връща, да обикаля и души, да събира и носи времето и тъканта на световете в градчето, околностите, потока, реката, езерото, мазето, тавана, килера или стаичката за въглища. Стотици пъти на ден получаваше в дар слънчогледови семки, сгурия от пътеката, млечка, див кестен или пък миризмата на презряла тиква. Сновеше из всички кътчета на вселената; личеше си в козината му. Протегни ръка и ще я докоснеш…
— А тази сутрин къде беше?
Но и без приказки бе ясно, че Песът е тичал из хълмовете, където есента лежи в свежестта на житата, където децата лежат на погребални клади, върху купища опадали листа, докато Песът и светът са прелитали край тях. Мартин потръпна, когато пръстите му се заровиха в гъстата козина и се зачетоха в дългото му пътуване. През ожънати полета, над проблясъците на потока в дерето, през мраморната покривка на гробището, в гората. В страхотния сезон на подправки и редки аромати Мартин тичаше чрез пратеника си, обикаляше навсякъде и се връщаше у дома.
Вратата на спалнята се отвори.
— Твоето куче пак е направило беля.
Майка му донесе чиния с плодова салата, какао и препечен хляб. Сините й очи святкаха.
— Мамо…
— Навсякъде рови. Тази сутрин е направил дупка в градината на госпожа Таркин. Направо е побесняла. Това е четвъртата му дупка за тази седмица.
— Може би търси нещо.
— Глупости, просто е ужасно любопитен. Продължава ли така, ще го вържа.
Мартин погледна майка си, сякаш виждаше непознат.
— О, не! Как ще научавам какво става, ако Пес не ми разказва?
Майка му омекна.
— Това ли прави? Разказва ти разни неща? — тихо попита тя.
— Няма новина, която да не ми е донесъл; няма нищо, което да не мога да открия у него!
Двамата погледнаха Песа и сухите тревички и семенца по юргана.
— Е, да тича където си иска, стига да не копае където не бива — рече накрая майка му.
— Тук, момче, тук!
И Мартин закрепи на нашийника му малка бележка:
МОЙ ГОСПОДАР Е МАРТИН СМИТ — ДЕСЕТГОДИШЕН — БОЛЕН НА ЛЕГЛО — ОЧАКВАМЕ ГОСТИ.
Песът излая. Мама отвори вратата и го пусна да излезе.
Мартин седеше в леглото и се ослушваше.
Някъде далеч се чуваше как Пес тича в тихия есенен дъжд. Чуваше се как лаят му затихва, усилва се и отново затихва, докато пресичаше алеята и ливадата, за да срещне господин Холоуей и металната миризма на смазка от деликатните вътрешности на часовниците, които поправяше в домашното си ателие. Или пък щеше да доведе господин Джейкъбс, бакалина, чиито дрехи са пропити с миризма на маруля, целина, домати и с онзи загадъчен аромат на червени демони върху кутиите пикантна шунка. Или пък господин Джексън, госпожа Гилеспи, господин Смит, госпожа Холмс, или който и да е приятел или познат — срещнат, притиснат в ъгъла, умоляван, разтревожен и в крайна сметка подкаран към къщи за обяд или чай с бисквити.
Сега чу Пес някъде долу, следван от нечии стъпки в лекия дъжд. Звънецът звънна, мама отвори, разнесоха се гласове. Мартин се изправи с грейнало лице. Дъските на стълбището изскърцаха. Тихо се засмя млада жена. Госпожица Хейг, естествено, учителката му!
Вратата се отвори.
Мартин имаше гости.
Утро, следобед, вечер, зора и здрач, слънце и луна се сменяха с Пес, който вярно докладваше температурата на чим и въздух, цвета на пръст и дърво, плътността на мъгла и дъжд… Но най-важното бе, че водеше отново и отново, отново и отново госпожица Хейг.