В събота, неделя и понеделник тя печеше тарталети с портокалова глазура, носеше му от библиотеката книги за динозаври и първобитни хора. Във вторник, сряда и четвъртък успяваше по някакъв начин да я бие на домино и на дама — как е възможно, викаше тя, след което падаше на шах. В петък, сряда и четвъртък говореха, без да спират, тя бе тъй млада, весела и красива, кестенявата й коса бе тъй мека и блестеше като есента зад прозореца, вървеше толкова леко и бързо, сърцето й биеше тъй топло, когато го чу един следобед. Най-прекрасното обаче бе, че притежаваше тайната на знаците и можеше да разбира Пес и символите, които намираше и измъкваше от козината му с прекрасните си пръсти. Със затворени очи и засмяна, тя гадаеше с глас на циганка по съкровищата в ръцете си.
А в един понеделник следобед госпожица Хейг бе мъртва.
Мартин бавно се надигна в леглото и прошепна:
— Мъртва?
Мъртва, каза майка му. Да, мъртва, загинала при катастрофа на една миля от градчето. Мъртва, да, мъртва, което означаваше студ за Мартин, което означаваше мълчание, белота, зима, настъпила много преди времето й. Мъртва, мълчалива, студена, бяла. Мислите се носеха в кръг, запърхаха и се спуснаха с шепот.
Мартин прегърна Пес; обърна се замислен към стената. Жената с есенна коса. Жената с нежния смях и веселите очи, които следяха устата ти, за да не изпуснат нито една твоя думичка. Другата-половина-на-есенната-жена, която разказваше неразказаното от Пес. Ударът на сърцето в средата на сивия следобед. Замлъкващ удар…
— Мамо? А какво правят в гробището, под земята? Просто си лежат ли?
— Да, лежат.
— Лежат? Само това ли правят? Не изглежда особено забавно.
— За Бога, изобщо не е измислено да бъде забавно.
— Защо не излизат, не скачат и не тичат, ако им омръзне да лежат? Доста глупаво от страна на Бог…
— Мартин!
— Ами Той би могъл да се отнася към хората по-добре, отколкото да им заповядва да лежат завинаги. Та това е невъзможно. Никой не може да го направи! Опитах веднъж. И Пес се опитва. Казвам му — мъртъв Пес! Той се прави на мъртъв известно време, но после му доскучава, започва да размахва опашка или отваря едно око и ме гледа. Обзалагам се, че понякога и хората в гробището правят същото. Как мислиш, Пес?
Пес излая.
— Стига си говорил такива неща! — сгълча го майка му.
Мартин се загледа в нищото.
— Бас държа, че точно това правят.
Огънят на есента оголи дърветата и подгони Пес още по-надалеч, караше го да пресича потока, да обикаля гробището и да се връща по здрач, сподирен от залпове кучешки лай, от който дрънчаха прозорците.
През последните дни на октомври Пес започна да се държи странно, сякаш вятърът се бе променил и духаше от непозната страна. Стоеше и трепереше на верандата. Скимтеше, вперил поглед в пустошта извън града. Не водеше никакви гости. Стоеше така и трепереше часове наред, заслушан в нещо, после се изстрелваше надалеч, сякаш някой го беше повикал. Всяка вечер се връщаше все по-късно и по-късно, самичък. Всяка вечер главата на Мартин потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко във възглавницата.
— Хората са заети — казваше майка му. — Не са имали време да забележат етикета на нашийника. Или са искали да минат, но са забравили.
Имаше обаче и нещо друго. Имаше го трескавия блясък в очите на Пес, скимтенето късно нощем, докато сънуваше нещо. Треперенето в тъмното, долу под леглото. Начинът, по който понякога стоеше по половин нощ и гледаше Мартин, сякаш искаше да сподели някаква голяма и невъзможна тайна, но не знае как да го направи по друг начин, освен да тупка бясно с опашка по пода или да се върти като побеснял в кръг, без да спира нито за миг.
На 30 октомври Пес изтича навън и изобщо не се върна, дори след като родителите на Мартин започнаха да го викат след вечеря. Ставаше късно, улиците и тротоарите опустяха, стана студено, къщата някак опустя, стана празна.
Дълго след полунощ Мартин лежеше и гледаше света оттатък студените стъкла на прозореца. Вече нямаше дори есен, тъй като го нямаше Пес, който да му я донесе. Нямаше да има и зима — та кой щеше да му донесе сняг? Татко? Или мама? Не, нямаше да е същото. Не биха могли да играят играта с нейните специални тайни и правила, звуци и пантомими. Няма вече сезони. Няма време. Посредникът, пратеникът се бе изгубил из дивата джунгла на цивилизацията — отровен, откраднат, сгазен от кола, захвърлен в някоя канавка…
Мартин скри лице във възглавницата и захлипа. Светът бе картина под стъкло, недосегаем. Светът бе мъртъв.
Мяташе се в леглото; три дни след Вси светии тиквените фенери се разлагаха в кофите за боклук, черепи и вещици от папиемаше се изгаряха на клади, призраци се прибираха в скриновете заедно с другите чаршафи до следващата година.