За Мартин Вси светии бе просто обикновена вечер, в която към студените есенни звезди ревяха тенекиени рогове, децата се носеха като призрачни листа по кремъчни тротоари, тръскаха глави или зелки по веранди, пишеха със сапун имена или различни магически символи по заскрежените прозорци. Всичко това бе толкова далечно и недостижимо, колкото куклено шоу, гледано от мили разстояние и лишено от всякакъв смисъл.
Трите дни на ноември Мартин гледаше как светлина и сянка се редуват по тавана. Огненото шествие си бе отишло завинаги; есента лежеше в студена пепел. Мартин потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в белите мраморни пластове на леглото, неподвижен, вслушващ се…
В петък вечерта родителите му го целунаха за лека нощ и отидоха на кино в притихналата като църква вечер. Съседката госпожица Таркин остана долу в гостната. Накрая Мартин й викна, че му се спи, и тя си тръгна заедно с плетката си.
Мартин лежеше в тишината и гледаше величествения ход на звездите в ясното, осветено от луната небе. Спомняше си подобни нощи, когато бе кръстосвал градчето; Пес тичаше пред него, зад него, около него, изследваше потъналото в зеленина дере, лочеше вода от локвите, станали бели като мляко от лунната светлина, прескачаше надгробни камъни, сякаш четеше имената върху мрамора; после продължаваха бързо нататък, към поляните, в които единственото движение бе трептенето на звезди, към улици, където сенките не отстъпваха пред теб, а се тълпяха по тротоарите миля след миля. Хайде, тичай, тичай! Гонещ, гонен от лютив дим, мъгла, вятър, призраци, изплашени спомени; у дома, на спокойствие, където е уютно и топло, където може да се спи…
Девет часът.
Звън. Съненият часовник далеч долу в гостната. Звън.
Пес, върни се и донеси света с теб. Пес, донеси магарешки бодил със скреж по него; или пък само вятъра. Пес, къде си? Чуй ме, ще те повикам.
Затаи дъх.
Някъде далеч… звук.
Надигна се, трепереше.
Ето, отново… същият звук.
Съвсем слаб, като остра топлийка, одраскала небето някъде далеч-далеч.
Смътното ехо на лаещо куче.
Лаят на куче, прекосяващо полета и ферми, черни пътища и зайчи пътеки, тичащо, тичащо, разгонващо с лая си вечерната тишина. Лаят на обикалящо куче, което приближаваше и се отдалечаваше, засилваше се и забавяше, отиваше напред и се връщаше назад, сякаш завързано за фантастично дълга каишка. Сякаш кучето тичаше и някой му бе подсвирнал под дивите кестени, в сянката-пръст, в черната сянка, в лунната сянка, а кучето бе заобиколило и се дърпаше отново към дома.
Пес! Хайде, Пес, върни се у дома! Хей, къде беше, къде беше? Хайде, намери следата!
Пет, десет, петнайсет минути; звукът, лаят се чуваха все по-близо, още по-близо. Пес! Слушай, момче! Пес! Пес! Повтаряше го отново и отново. Пес! Пес! Лош Пес, да избяга и да не се мярка никакъв толкова дни! Лош Пес, добър Пес, тук, момче, бързо, бързо, и донеси каквото можеш!
Още по-близо, нагоре по улицата, лаят е толкова силен, че разтраква дъските на къщите, завърта железните петли на покривите, залп след залп… Пес! Ето го вече пред вратата…
Мартин потрепери.
Дали да изтича долу и да го пусне, или да изчака мама и татко? Да чака? Господи, да чака ли? Ами ако Пес отново избяга? Не, ще слезе, ще отвори широко вратата, ще извика, ще грабне Пес и бързо ще изтича обратно горе, със смях, с плач, ще го прегърне силно…
Пес спря да лае.
Хей! Мартин така силно се долепи до прозореца, че едва не го счупи.
Тишина. Сякаш някой бе казал на Пес да мълчи, млък, тихо.
Мина цяла минута. Мартин сви юмруци.
Отдолу се чу скимтене.
После вратата бавно се отвори. Някой бе така добър да отвори на Пес. Разбира се! Довел е господин Джейкъбс, господин Гилеспи, госпожица Таркин или…
Вратата се затвори.
Пес се втурна горе, скимтеше, метна се на леглото.
— Пес, Пес, къде беше, какво направи! Пес, Пес!
Притисна го силно и дълго до себе си, плачеше. Пес, Пес. Смееше се и викаше. Пес!
Рязко млъкна.
Отдръпна се. Задържа приятеля си и го погледна с широко отворени очи.
Миризмата на Пес беше различна.
Миризма на странна пръст. Миризма на нощ в нощта, на копаене дълбоко в сенките, дълбоко надолу, където земята лежи редом с други неща, отдавна скрити и разложени. Воняща пръст падаше на буци от муцуната и лапите на Пес. Копал е дълбоко. Наистина дълбоко. Нима е това? Наистина ли? Само не това!
Що за послание носеше Пес? Какво можеше да означава то? Вонята… воня на тлъста и ужасна гробищна пръст.