Донати покани с жест Габриел да седне, после и той се настани на един стол до него.
— Президентът е човек, който цени прямотата, както обичат да казват американците. Ще изслуша това, което имате да му кажете, Ваше Светейшество.
— Трябваше да ме послуша първия път. Казах му ясно, когато дойде във Ватикана преди войната, че според мен поема по катастрофален път. Заявих му, че войната е неоправдана, защото няма непосредствена заплаха за Америка и нейните съюзници. Казах му също, че не е изчерпал всички възможности за избягване на конфликта и че Обединените нации, а не САЩ, са наистина институцията, която трябва да се справи с този проблем. Обаче наблегнах най-много на последния си аргумент срещу войната. Казах на президента: „Вие сте силни, а врагът ви е слаб и Америка сигурно ще спечели бърза победа на бойното поле“. Но му предсказах, че години след войната неговата страна ще се изправя пред бурни протести. Предупредих го, че като се опитва да разреши една криза с насилие, само ще създаде нова, по-опасна криза, че тази война ще се възприеме от мюсюлманския свят като нов кръстоносен поход на белите християни, че тероризмът няма да бъде победен от повече тероризъм, а чрез социална и икономическа справедливост.
Като приключи своята проповед, папата погледна малката си аудитория за реакция. Очите му се преместиха няколко пъти от единия на другия, преди да се спрат върху лицето на Габриел.
— Нещо ми подсказва, че искаш да оспориш някои аспекти от казаното.
— Вие притежавате голямо красноречие, Ваше Светейшество.
— Ти си сред свои хора, Габриел. Говори открито.
— Силите на радикалния ислям обявиха война — на Америка, Запада, християнството и Израел. Според Божиите и човешките закони ние имаме правото, всъщност моралния дълг, да им се противопоставим.
— Да се противопоставим на терористите чрез справедливост и равни възможности, а не с насилие и кръвопролития. Когато политиците прибягват до насилие, страда човечеството.
— Изглежда, вярвате, че проблемът с тероризма и радикалния ислям може да се премахне, ако те станат като нас, тоест, че ако бедността, неграмотността и тиранията не са така широко разпространени в мюсюлманския свят, няма да има млади мъже, искащи да пожертват живота си, за да осакатят и убият други. Но те видяха начина ни на живот и не го искат. Видяха нашата демокрация и я отхвърлят. Те гледат на демокрацията като на религия, която противоречи на основните догми на исляма, и затова ще й се противопоставят с фанатична ярост. Как ще осигурим справедливост и просперитет на онези ислямисти, които вярват само в смъртта?
— Те със сигурност не могат да им бъдат наложени с оръжията на белите хора.
— Съгласен съм с това, Ваше Светейшество. В Арабския свят ще има социална справедливост и истински просперитет едва когато ислямът се реформира. Ала докато дойде това време, не можем да стоим безучастни и да не правим нищо, когато тръгналите на джихад кроят планове за нашето унищожение. Това, Ваше Светейшество, също е неморално.
Папата се изправи от бюрото си и отвори прозореца, гледащ към площад „Свети Петър“. Нощта бе настъпила. Рим пулсираше от живот в краката му.
— Бях прав за войната, Габриел, и съм прав за бъдещето, което очаква всички нас: мюсюлмани, християни и евреи, ако не изберем друг път. Но кой ще ме чуе? Аз съм само един старец в расо, който живее в позлатена клетка. Дори моите енориаши вече не ме слушат. В Европа живеем като че ли Бог не съществува. Сега нашата единствена религия е антиамериканизмът. — Той се обърна и погледна към Алон. — И антисемитизмът.
Габриел остана мълчалив. Папата продължи:
— Луиджи ми каза, че сте открили доказателство за заговор срещу моя живот. Още един заговор — добави с тъжна усмивка.
— Страхувам се, че е истина, Ваше Светейшество.
— Не е ли иронично? Аз съм този, който се опита да предотврати войната в Ирак. Аз съм този, който се опита да изгради мост между християните и мюсюлманите, и все пак те искат да убият именно мен. — Старецът погледна през прозореца. — Може би съм грешал. Може би те в крайна сметка не искат мост.
Повечето вечери папа Павел VII и монсеньор Донати вечеряха сами в личните папски покои заедно с един-двама гости, поканени за компания. Донати съзнателно се опитваше да поддържа настроението ведро и разговорите за работата обикновено бяха ограничени до клюките от Курията, които папата тайничко харесваше. Обаче тази вечер атмосферата в папската трапезария определено бе различна. Набързо изготвеният списък на гостите включваше не стари приятели, а мъже, отговарящи за защитата на живота на Светия отец: полковник Карл Брюнер, началник на швейцарската гвардия, генерал Карло Маркезе от карабинерите и Мартино Белано — заместник-директор на италианските служби за сигурност.