5. Ватикан
На зазоряване дъждът спря. Габриел напусна рано безопасния апартамент и се отправи към Ватикана по пустите улици. Като пресичаше реката, над пиниите на върха на хълма Яникулум се бе разстлала пепеляворозова светлина, но площад „Свети Петър“ тънеше в сянка и лампите под колонадата още светеха. Кафенето, недалеч от входа на Ватиканския пресцентър, бе отворено. Габриел изпи две чаши капучино на маса на тротоара и прочете сутрешните вестници. Изглежда, никой от римските всекидневници не знаеше, че предния ден личният секретар на папата е направил кратко посещение в Йерусалим или че предишната нощ шефовете на сигурността на Ватикана и Италия се бяха събрали в трапезарията на папата, за да обсъдят терористична заплаха срещу живота на Светия отец.
Към осем часа на площад „Свети Петър“ започна подготовката за общата аудиенция. Екипите от ватикански работници нареждаха сгъваеми столове и временни метални бариери на еспланадата пред базиликата, а персоналът по охраната поставяше детектори за метал по протежение на колонадата. Габриел напусна кафенето и застана до стоманеното ограждение, което разделяше територията на Светия престол от земите на Италия. Нарочно започна да се държи напрегнато, няколко пъти погледна часовника си и отдели специално внимание на поставянето на детекторите. Накратко, симулираше държание, за което карабинерите, охранителите и ватиканските полицаи трябваше да следят. Изминаха десет минути, преди един униформен карабинер да се приближи до него и да поиска да се легитимира. На отличен италиански Габриел го информира, че е прикрепен към ватиканската Служба за сигурност.
— Приемете моите извинения — каза карабинерът и се отдалечи.
— Почакайте! — извика Алон.
Униформеният мъж спря и се обърна.
— Няма ли да поискате да видите личната ми карта?
Карабинерът протегна ръка. Погледна отегчено служебната карта на Габриел и му я върна.
— Не се доверявайте на никого — посъветва го Алон. — Искайте от всеки да се легитимира и ако личната карта изглежда подозрителна, извикайте висшестоящия си офицер.
Габриел се обърна и тръгна към портата „Санта Анна“, където група монахини в сиви одежди бяха пуснати само като казаха „Анона“ — името на ватиканския супермаркет. Пробва същата тактика и както и монахините, бе пропуснат с едно махване на ръка на територията на Светия престол. Като мина през портата, той извади служебната си карта и навика швейцарския гвардеец на немски с берлински акцент, който бе научил от майка си. После пак излезе на улицата. След малко дойде възрастен свещеник с чисто бяла коса, който информира гвардееца, че отива до ватиканската аптека. Швейцарският гвардеец го задържа на портата, докато той не извади от расото си личната си карта.
Габриел реши да провери охраната на другия главен вход за Ватикана — Арката с камбаните. Пет минути по-късно беше там — точно навреме, за да види как един кардинал от Курията и двамата му помощници минаха през портата, съпроводени единствено от разсеяния поглед на швейцарския гвардеец, който стоеше мирно близо до постовата будка. Алон вдигна личната си карта пред очите на постовия.
— Защо не изискахте от кардинала да се легитимира?
— Червената шапка и кръстът на гърдите му са белег за неговата самоличност.
— Не и днес — отвърна Габриел. — Проверявайте личните карти на всички!
Той се обърна и тръгна от външната страна край колонадата, размишлявайки над сцените, на които стана свидетел. Колкото и да беше просторен, площад „Свети Петър“ бе напълно обезопасен. Но ако Ватиканът имаше ахилесова пета, то тя беше относително големият брой хора, на които се позволяваше свободно да се движат извън площада. Помисли си за снимките от лаптопа на Али Масуди и се запита дали терористите са стигнали до същия извод.
Той пресече площада при Бронзовите врати. Нямаше магически думи, с които да бъдеш допуснат до това, което всъщност е предният вход на Апостолическия дворец. Служебната карта за самоличност на Габриел бе разгледана внимателно от швейцарския гвардеец в пълно униформено облекло, който стоеше на пост отвън, и още веднъж във фоайето от охранител в цивилни дрехи. Пропускът от Службата за сигурност му позволи да влезе в двореца, без да се подписва на пропускателния пункт, но изискаха да остави огнестрелното си оръжие, което той направи с известно нежелание.