Алон се изкушаваше да припомни на Светия отец, че е само един таен служител на държавата, че решенията за война или мир са в ръцете на хора с повече власт от него. Вместо това го увери, че ще вземе присърце неговия съвет.
— Ще търсиш ли мъжете, които нападнаха Ватикана?
— Това не е наша битка, поне не още.
— Нещо ми подсказва, че скоро ще стане.
Папата наблюдаваше трафика под него, очарован като дете.
— Моя беше идеята да се сложи гълъбът на платнището, което покрива фасадата на базиликата. Сигурен съм, че тази сантименталност ти се струва безнадеждно наивна. Може би и мен смяташ за наивен.
— Не бих искал да живея на този свят без хора като вас, Ваше Светейшество.
Габриел не си направи труда да прикрие поредното си поглеждане към часовника.
— Самолетът те очаква, нали? — попита папата.
— Да, Ваше Светейшество.
— Ела. Ще те изпратя.
Алон направи няколко крачки към стълбите, но Светият отец остана до парапета на стената.
— Тази сутрин Франческо Тиеполо ми позвъни от Венеция. Изпраща ти поздрави. — Той се обърна към Габриел. — Киара също.
Габриел не отвърна нищо.
— Тя каза, че иска да те види, преди да се върнеш в Израел. Чудеше се дали не можеш да спреш пътьом във Венеция. — Папата хвана Алон за лакътя и като се усмихна, го поведе надолу по стълбите. — Давам си сметка, че нямам никакъв опит, когато става дума за сърдечни работи, но ще позволиш ли на стареца да ти даде още един мъничък съвет?
8. Венеция
Беше малка тухлена църква, построена за бедната енория в сестиерата23 Канареджо. Парцелът бил твърде малък за подобаващ църковен площад, затова главният вход гледаше директно към оживената сализада24 „Сан Джовани Кризостомо“. Някога Габриел имаше ключ за тази църква. Сега влезе в нея като обикновен турист и спря за момент в преддверието, за да привикнат очите му с полумрака. Хладният въздух, примесен с аромата на восък от свещите и тамян, облъхна лицето му. Спомни си за последния път, когато стъпи в този храм. Беше вечерта, когато Шамрон дойде във Венеция, за да му каже, че е разкрит от враговете им и е време отново да се прибере у дома. Няма да остане и следа от теб — бе казал Ари. — Ще е като че никога не си бил тук.
Прекоси вътрешния неф и отиде до параклиса на свети Йероним, който се намираше в дясната част на църквата. Олтарната картина тънеше в сянка. Габриел пусна монета в автомата за осветлението и лампите се включиха, осветявайки последната велика творба на Джовани Белини. Като подпря брадичка на дясната си ръка и наклони леко глава, той заразглежда картината на ярката светлина. Франческо Тиеполо бе свършил чудесна работа, довършвайки я вместо него. Габриел наистина не можеше да различи къде свършва неговата реставрация и къде започва тази на Тиеполо. „Нищо чудно“ — каза си той. И двамата бяха чиракували при знаменития венециански реставратор Умберто Конти.
Автоматът се изключи и лампите угаснаха, потапяйки отново картината в мрак. Габриел излезе на улицата и тръгна на запад през Канареджо, достигайки до железен мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта там стоял на пост християнски караул, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста и влезе в тъмния подлез. Като излезе от другата страна, пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. Някога там бяха живели над пет хиляди евреи. Сега едва двайсетина от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза ди Рипозо Израелитика25.
Той пресече площада и спря пред къщата с номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Натисна звънеца и бързо обърна гръб на охранителната камера, поставена над вратата. След доста време домофонът изпращя и познат женски глас каза:
— Обърнете се! Искам да видя лицето ви.
Габриел изчака там, където му бе казала — на дървена пейка в огрения от слънцето ъгъл на площада, близо до мемориала в памет на венецианските евреи, арестувани през декември 1943 г. и откарани в концлагера Аушвиц, за да намерят смъртта си. Минаха десет минути, после още толкова. Когато Киара най-накрая излезе от офиса, тя пресече бавно площада и спря на няколко крачки от него, сякаш се страхуваше да дойде по-близо. Все още седнал, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си и погледна към жената, застанала под ослепителната светлина. Носеше избелели сини джинси, които обгръщаха плътно стройните й бедра и се разширяваха под колената, и велурени ботуши с високи токчета. Кройката на бялата й блуза разкриваше в пълна степен пищната й гръд. Буйната й кестенява коса бе прихваната назад с шоколадовокафява сатенена панделка, а на шията й бе завързано копринено шалче. Мургавата й кожа беше много тъмна. Габриел предположи, че наскоро се е пекла на слънце. Очите й — големи и бадемовидни — имаха цвят на карамел, изпъстрен със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й. Последния път, когато ги видя, бяха почти черни от гняв и от размазания грим. Киара скръсти отбранително ръце пред гърдите си и го попита какво прави във Венеция.