— Здравей, Киара. Изглеждаш прекрасно.
Лекият бриз развя косата й и два кичура паднаха пред лицето й. Тя ги отметна с лявата си ръка. Диамантения годежен пръстен, който й беше дал, го нямаше. Сега пръстите й красяха други пръстени, а на китката й блестеше нов златен часовник. Габриел се запита дали са подарък от друг мъж.
— Не съм получавала новини от теб, откакто напуснах Йерусалим — каза Киара с преднамерено спокоен тон, към който прибягваше винаги, когато искаше да прикрие чувствата си. — Оттогава изминаха месеци. А сега се появяваш тук без предупреждение и очакваш да те посрещна с отворени обятия и усмивка на лицето?
— Без предупреждение ли? Тук съм, защото ти помоли да дойда.
— Аз? За какво говориш, по дяволите?
Габриел се вгледа в очите й. Личеше, че не се преструва.
— Извинявай — рече. — Изглежда, са ме изпратили тук под фалшив предлог.
Тя завъртя между пръстите си края на шалчето, като явно се забавляваше от неговото неудобство.
— Кой те е изпратил?
„Донати и Тиеполо — помисли си Габриел. — А може би и самият папа“. Изправи се рязко.
— Няма значение — каза на глас. — Съжалявам, Киара. Беше ми приятно да те видя отново.
Обърна се и понечи да тръгне, но тя го хвана за ръката.
— Почакай. Остани за малко.
— Ще се държиш ли учтиво?
— Учтивостта е за разведени съпрузи с деца.
Габриел отново седна, но Киара остана права. От подлеза излезе мъж със слънчеви очила и светлокафяво спортно сако. Той погледна Киара с възхищение, после пресече площада и изчезна отвъд моста, който водеше към двете стари сефарадски26 синагоги, издигащи се в южния край на гетото. Тя го проследи с поглед, след това наклони глава и се взря в Габриел.
— Някой казвал ли ти е, че поразително приличаш на мъжа, който спаси папата?
— Той е италианец — отвърна Габриел. — Не чете ли за него във вестниците?
Тя пренебрегна въпроса му.
— Когато видях репортажа по телевизията, помислих, че халюцинирам. Знаех, че си ти. Онази нощ, след като нещата се поуспокоиха, се обадих в Рим. Шимон ми каза, че си във Ватикана.
Внезапно движение на площада я накара да извърне глава. Загледа се в мъжа с прошарена брада и мека шапка, който вървеше забързано към общинския център. Беше баща й — главният равин на Венеция. Киара вдигна пръстите на десния си крак и го завъртя на върха на токчето си. Габриел познаваше тази поза. Тя означаваше, че ще последва нещо провокативно.
— Защо си тук, Габриел Алон?
— Казаха ми, че си искала да ме видиш.
— И ти дойде? Просто така?
— Да, просто така.
Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка.
— Какво е толкова смешно? — попита той.
— Горкият Габриел. Още ме обичаш, нали?
— Винаги съм те обичал.
— Но не и достатъчно, за да се ожениш за мен?
— Може ли да обсъдим това насаме?
— Не сега. Трябва да наглеждам офиса. Другата ми работа — каза Киара с престорено съзаклятнически тон.
— Моля те, предай поздравите ми на рави Дзоли.
— Не мисля, че това е добра идея. Рави Дзоли още ти е много ядосан.
Тя извади ключ от джоба си и му го подхвърли. Той го гледа дълго време. Дори и след месеците раздяла му беше трудно да си представи, че Киара води свой собствен живот.
— Живея сама, в случай че се чудиш. Не че имаш право да знаеш, но е истина. Настани се удобно. Почини си. Изглеждаш скапан.
— Днес ни върви на комплименти, нали? — Габриел пусна ключа в джоба си. — Какъв е адресът?
26
Сефарадските евреи са потомци на голямата еврейска общност, живяла в Испания и Португалия през Средновековието. — Б.пр.