— Някой атентатор самоубиец?
— Смятаме, че са били двама мъже. Били са в камион и дегизирани като харедими. Бомбата е неимоверно голяма.
Тя погледна към телевизора, сложен на поставка високо на стената.
— Виждам това и на екрана. Не е за вярване, че някой е оцелял.
— Очевидец е видял колата на Ари внезапно да форсира миг преди бомбата да експлодира. Сигурно Рами или шофьорът са забелязали нещо съмнително. Бронираното купе е устояло на ударната вълна, но колата е изхвърчала във въздуха. Очевидно се е завъртяла поне два пъти.
— Кой го е извършил? Хамас? Ислямски джихад? Бригадите на мъчениците от Ал Акса?
— Отговорност са поели от Мюсюлманско братство.
— Същите хора, които извършиха атентата във Ватикана?
— Да, Геула.
— Вярваш ли им?
— Рано е да се каже — отвърна Габриел. — Какво казаха лекарите?
— Ще остане в операционната поне още три часа. Казаха, че ще можем да го видим, когато излезе, но само за минута-две. Предупредиха ме, че няма да изглежда добре.
Тя задържа погледа си за миг върху него, после вдигна очи към телевизора.
— Притесняваш се, че няма да оживее, нали, Габриел?
— Разбира се.
— Не се притеснявай. Той не може да загине. Шамрон е вечен.
— Какво казаха за раните му?
Възрастната жена спокойно повтори думите на лекарите. От описанието на засегнатите органи, травмите по главата и счупените кости на Алон му стана ясно, че оцеляването на Шамрон не е напълно сигурно.
— Ари е в най-добро състояние от тримата — допълни Геула. — Както изглежда, Рами и шофьорът са пострадали по-сериозно. Горкият Рами. Той охранява Ари от години. А сега да го сполети това.
— Къде е Йонатан?
— Тази нощ беше дежурен на север. Пътува за насам.
Синът на Шамрон беше полковник в израелската армия. Своенравната му дъщеря — Ронит, се беше преместила в Нова Зеландия, за да се махне от властния си баща. Там тя живееше в птицеферма с приятеля си неевреин. Двамата с Шамрон не си говореха от години.
— Ронит също е на път — обади се Геула. — Кой знае? Може би от всичко това ще излезе нещо добро. Отсъствието й много му тежеше. Обвиняваше себе си за това — и с основание. Ари е много суров към децата си. Но ти го знаеш от собствен опит, нали, Габриел?
За момент тя се взря в очите на Алон, после внезапно отвърна поглед. Години наред Геула го мислеше за журналист, който знае много за изкуството и е прекарал дълго време в Европа. Както и останалата част от хората в страната, научи за истинското естество на работата му от вестниците. След разкриването му държанието й към него се промени. Беше мълчалива в негово присъствие, внимаваше да не го разстрои и не можеше да го гледа дълго в очите. Габриел бе виждал подобно поведение и преди, в детството си, когато хората посещаваха дома му. Смъртта бе оставила своя отпечатък върху лицето му — точно както Биркенау върху лицето на майка му. Геула не можеше да го гледа дълго в очите, защото се страхуваше от това, което щеше да види в тях.
— Той не беше добре и преди това. Криеше го, разбира се, дори от министър-председателя.
Алон не се изненада. Знаеше, че Шамрон от години се бори скришом с различни болести. Здравето на Стареца, както и почти всички останали аспекти от живота му, бе строго пазена тайна.
— Бъбреците ли?
Геула поклати глава.
— Ракът се върна.
— Мислех, че са го изрязали напълно.
— Така смяташе и Ари. Но това не е всичко. Дробовете му са съсипани от цигарите. Кажи му да не пуши толкова много.
— Никога не ме слуша.
— Ти си единственият, когото слуша. Той те обича като свой син, Габриел. Понякога си мисля, че те обича повече от Йонатан.
— Не ставай глупава, Геула.
— Ари е най-щастлив, когато седите заедно на терасата ни в Тиберия.
— Обикновено спорим.
— Той обича да спори с теб, Габриел.
— Това и аз го разбрах.
На телевизионния екран министрите и шефовете по сигурността пристигаха в кабинета на премиера за спешно заседание. При нормални обстоятелства Шамрон щеше да е сред тях. Габриел хвърли дискретен поглед към Геула. Тя пак бе взела да подръпва скъсаното парче на якето на съпруга си.