— Беше Ари, нали? — попита възрастната жена. — Той те въвлече в този начин на живот… след Мюнхен.
Габриел погледна към светлините на линейките, които проблясваха на телевизионния екран, и кимна разсеяно.
— В армията ли беше?
— Не, бях я напуснал. По онова време следвах в Художествената академия „Бетсал’ел“. Ари дойде да ме види няколко дни след като заложниците бяха убити.
Тогава никой не го знаеше, но Голда вече бе издала заповед да се ликвидират всички участници в атентата.
— Защо е избрал теб?
— Говорех чужди езици, а и бе видял нещо в армейските доклади за физическата ми годност… качества, за които е сметнал, че ме правят подходящ за работата.
— Да убиваш от близко разстояние, лице в лице. Така си го направил, нали?
— Да, Геула.
— Колко пъти?
— Геула!
— Колко пъти, Габриел?
— Шест — отвърна той. — Убих шест души.
Тя докосна прошарените му слепоочия.
— Но ти беше още момче.
— По-лесно е, когато си момче. С възрастта става по-трудно.
— Но все пак си го направил. Теб изпратиха да убиеш Абу Джихад, нали? Влязъл си във вилата му в Тунис и си го застрелял пред съпругата и децата му. И те си отмъстиха — не на страната, а на теб. Сложиха бомба под колата ти във Виена.
Старата жена дърпаше все по-силно скъсаното парче на якето. Габриел хвана ръката й.
— Всичко е наред, Геула. Това беше много отдавна.
— Спомням си, когато се обадиха. Ари ми каза, че бомба е избухнала под наша дипломатическа кола във Виена. Спомням си, че отивах към кухнята да му направя кафе, а когато се върнах в спалнята, го заварих да плаче. Каза ми: „Аз съм виновен. Аз убих жена му и детето му“. Това е единственият път, когато съм го виждала да плаче. После изчезна за цяла седмица. Когато най-сетне се прибра вкъщи, го попитах какво се е случило. Естествено не ми отговори. Дотогава беше възвърнал самообладанието си. Но аз знам, че това го яде отвътре през всичките тези години. Обвинява се за случилото се.
— А не е трябвало — рече Габриел.
— Не ти разрешиха дори да скърбиш подобаващо, нали? Правителството каза пред света, че съпругата и детето на израелски дипломат са мъртви. Ти погреба сина си тайно на Маслиновия хълм29 — само ти, Ари и равинът — и скри жена си под фалшиво име далеч в Англия. Обаче Халед я намери. Той отвлече съпругата ти и я използва, за да те примами на Лионската гара. — Една сълза се търкулна по бузата на Геула. Габриел я избърса нежно, откривайки с изненада, че набръчканата й кожа все още е мека като кадифе. — И всичко това, защото моят мъж е дошъл да те види в един септемврийски ден преди много години. Можеше да имаш толкова по-различен живот. Можеше да станеш велик художник. Вместо това, ние те превърнахме в убиец. Защо не си сърдит, Габриел? Защо не мразиш Ари, както го мразят децата му?
— Пътят на живота ми е бил предначертан в деня, когато германците са избрали дребния австрийски ефрейтор за свой канцлер. Ари беше просто кормчията на нощна вахта.
— Толкова фаталистично ли си настроен?
— Повярвай ми, Геула, минах през период, в който не можех да погледна Ари. Обаче в крайна сметка осъзнах, че приличам на него много повече, отколкото съм подозирал.
— Може би това е качеството, което той е видял в армейските доклади за теб.
Габриел се усмихна леко.
— Може би.
Старата жена пак зачопли скъсаното място на якето на Шамрон.
— Знаеш ли как се получи това?
— То е една от големите мистерии в Службата — отвърна Алон. — Ширят се какви ли не невероятни теории за това какво се е случило, но той винаги е отказвал да ни разкрие истината.
— Беше в нощта на бомбения атентат във Виена. Ари бързаше да отиде на булевард „Цар Саул“. Като се качваше в колата, якето се закачи на вратата и се скъса. — Тя прокара пръсти по ръба на дупката. — Опитвах се многократно да го зашия, но той не ми позволи. Каза ми, че е заради Леа и Дани. Носи съдраното яке през всичките тези години заради случилото се с твоята съпруга и сина ти.
Мобилният му телефон иззвъня. Габриел вдигна слушалката до ухото си и се заслуша за момент.
— Ще бъда там — каза след малко и затвори телефона. — Беше министър-председателят. Иска веднага да ме види. Ще се върна, като свършим.
— Не се притеснявай, Габриел. Йонатан скоро ще пристигне.