Гледката на юг беше подобна, само дето на хоризонта се синееше намек за същинското море отвъд подгизналата ивица по периферията на блатото. Виждах всичко това, докато стоях на различни места около храма и обикалях по улиците на града. Беше двайсет и седем градуса по Целзий и влажно както винаги.
Това бяха почти половината от моите двайсет тела. Останалите бяха в къщата, която обитаваше лейтенанта Оун - триетажна и просторна, до неотдавна дом на голямо семейство и офис на фирма за лодки под наем. Едната и страна гледаше към широк калнозелен канал, отсрещната бе обърната към най-голямата улица в квартала.
Само три от сегментите в къщата бяха будни, дежурни по охрана или заети с административни дела (аз седях на чердже върху нисък подиум в средата на първия етаж и слушах оплакванията на орсиана, която имаше претенции за разпределението на риболовните права).
- Трябва да говорите за това с районния магистрат, гражданко - казах й. Говорех на местния диалект. Познавах всички тук и знаех, че тя е от женски пол и че има внуци, два факта, които следваше да имам предвид, ако исках да разговарям с нея не само граматически правилно, но и любезно.
- Не го познавам районния магистрат! - възрази с негодувание тя. Магистратурата се намираше в един голям град нагоре по реката, близо до Кулд Вее. Достатъчно далече от крайбрежието, за да се радва на умерен климат без тукашната жега и влага и без вездесъщата миризма на плесен. - Какво знае районният магистрат за Орс? Нищо! Все ми е тая има ли районен магистрат, или не! - След това ми разказа надълго и нашироко за отколешната връзка на своя род със заградената от шамандури зона, където риболовът беше забранен за следващите три години.
Както винаги, на заден план в главата си усещах, че съм високо горе, в орбита, толкова далеч, че сигналът пристигаше със закъснение.
- Хайде, лейтенанта - каза върховната жреца, - никоя не харесва Орс, освен онези от нас, извадили лошия късмет да се родят тук. Повечето шис’урниани, които познавам, да не говорим за радчаите, биха предпочели някой голям град със суха земя под краката и с нормални сезони, а не просто дъждовен и недъждовен.
Лейтенанта Оун, която продължаваше да се поти, прие чаша с така наречения чай и отпи, без да изкриви лице в гримаса - въпрос на упражнения и решимост.
- Говори се, че ще ме отзоват.
В относително сухия северен край на града две воини с кафяви униформи ме видяха и вдигнаха ръце за поздрав. Поздравих ги на свой ред.
- Едно Еск! - извика едната. Бяха обикновени воини от Седем Исса към „Правдата на Енте“ под командването на лейтенанта Скааиат. Патрулираха района между Орс и югозападните покрайнини на Кулд Вее, града, който беше пораснал около по- новото устие на реката. Воините от Седем Исса към „Правдата на Енте“ бяха хора и знаеха, че аз не съм човек. Винаги се отнасяха към мен приятелски, но и някак нащрек.
- Бих предпочела да останете - каза върховната жреца на лейтенанта Оун. Лейтенантата вече го знаеше, разбира се. Още преди две години щеше да се е върнала на „Правдата на Торен“, ако не бяха постоянните молби на свещената да останем.
- Сигурно разбирате - каза лейтенанта Оун, - че ръководството на флота би предпочело да замени Едно Еск с човешки воини. Сегментите могат да бъдат изключени и да чакат така до безкрай. Хората... - Лейтенантата остави чашата и си взе плоско кексче с жълто-кафеникав цвят. - Хората имат семейства, за които тъгуват, имат свой живот. Не можем да ги държим замразени в продължение на столетия, както се случва понякога с второстепенните. Няма смисъл да вадим сегменти от складовете, за да вършат работа, която може да се свърши от обикновени воини. - Макар лейтенанта Оун да беше тук вече пет години и често да се срещаше с върховната жреца, сега за пръв път говореше толкова откровено и директно по въпроса. Смръщи чело, а промените в дишането и хормоналните й нива ми подсказаха, че й е хрумнала тревожна мисъл. - Да не би да сте имали проблеми със Седем Исса от „Правдата на Енте“?
- Не - каза върховната жреца и изгледа лейтенанта Оун с крива усмивка. - Вас ви познавам. Познавам Едно Еск. Ако ми изпратят друг, няма да го познавам. Нито аз, нито моите енориаши.
- Анексиранията са неприятни - каза лейтенанта Оун. Свещената примижа леко при думата „анексирания“ и лейтенантата сякаш забеляза реакцията й, но въпреки това продължи: - Но Седем Исса не бяха пратени тук да въдворяват ред. Воините Исса от „Правдата на Енте“ не са направили тук нищо по-различно от Едно Еск в периода на анексирането.