Но Призрака предпочиташе този начин. Сам в мрака. Агент на смъртта.
Извади от джоба си метална кутийка, натисна някакво копче и я пъхна обратно. Кутийката издаде блокиращ сигнал, който дезактивира механизма за отваряне на гаражната врата. Сега мишената трябваше да слезе от колата, за да я отвори, или да влезе в къщата, за да отключи отвътре.
В далечината се чу кадифеното ръмжене на мощен двигател. Мъжът измъкна пистолета със заглушител от якето си и насочи поглед към мястото, откъдето колата на мишената — последен модел „Ауди А8“ — трябваше да се появи. Блеснаха фарове. Палецът му освободи предпазителя.
Автомобилът се плъзна под светлината на уличната лампа, зави по алеята и спря пред гаража. Моделът и номерът бяха същите. Шофьорската врата се отвори и мишената излезе. Беше висок, едър мъж с червеникава коса и пълни бузи. Инженер някакъв. Семеен човек. Сериозен.
Призрака се надигна. Покри разстоянието до мишената с три бързи скока. Мъжът, видимо разтревожен, го погледна. Защо не работеше гаражната врата? Какъв беше този непознат, появил се от нищото? Призрака прочете въпросите в очите му, вдигна ръка и натисна спусъка. Три куршума се забиха право в лицето му. Гилзите хвръкнаха в торбичката. Мишената се строполи на алеята за автомобили.
Килърът се наведе над тялото. Притисна заглушителя към гръдния му кош и прониза сърцето му с още един изстрел. Тялото подскочи. И тогава забеляза нещо странно върху ревера на мъжа. Приличаше на брошка. Наведе се да погледне отблизо.
Пеперуда.
5.
Маркус Фон Даникен се прибра в дома си малко преди единайсет часа. Под мишница стискаше две рози с дълги дръжки, увити в цветарска хартия. Тръгна през тъмните коридори към кухнята, където светеше само лампата над масата. Остави цветята и захвърли пистолета и портфейла си върху барплота. Потисна една прозявка, отвори вратата на хладилника и извади бутилка бира. На един от рафтовете го чакаха сандвич с шунка, картофена салата и лимонов пай, грижливо опаковани в целофан. Бележка от икономката му напомняше да прибере остатъците обратно в хладилника.
Той метна якето си върху облегалката на един стол, запретна ръкави и изми ръцете си на мивката. Изяде сандвича, а картофената салата и пая прибра дисциплинирано в хладилника, недокоснати.
Фон Даникен живееше сам в масивна дървена вила — алпийски стил — в подножието на хълмовете около Берн. Къщата бе твърде голяма за сам човек. Предаваше се от баща на син в семейството от деветнадесети век до днес. Не му харесваше да бъде сам тук, но още по-малко желание изпитваше да се мести. С годините успя да свикне с празните коридори, надвисналата тишина и тъмните стаи.
Върна се до масата и разви розите от хартията. Внимателно подряза стъблата им и ги сложи във ваза от ръчно духано стъкло — едната от двете, закупени по време на медения му месец от прочутата фабрика в Мурано. Беше се женил веднъж. Тогава имаше дъщеря и още една на път, затова къщата не му се струваше толкова голяма. Въпреки това, съпругата му настояваше да я продадат. Беше адвокат от Женева, смела и енергична жена, безупречен професионалист. Ала той не беше съгласен, считаше къщата за реликва — строга и консервативна като обществото в ония времена. Така и не успяха да разрешат спора си.
Фон Даникен светна лампите в дневната. Над камината имаше снимка на жена му и дъщеря му. Бе загубил двете си руси момичета — Мари-Франс и Стефани — в самолетна катастрофа преди петнайсет години. Смени розите от предишния ден със свежите и седна в старото си кресло да допие бирата си. Посегна към дистанционното и включи телевизора. За щастие в късните новини не споменаха нищо за проваления арест. Тръгна по каналите и се загледа в някакво предаване за френска литература. Френска или не, литературата не го интересуваше особено, но му хареса водещата — разкошна брюнетка на средна възраст. Спря звука и впери поглед в нея. Страхотно. Вече имаше и компания.
Телевизията му се струваше по-безопасна от истинския живот. През годините бе имал много първи срещи, доста по-малко втори и само две връзки, продължили повече от шест месеца. И двете жени бяха привлекателни, интелигентни и добри в леглото. Нито една обаче не можеше да се сравнява със съпругата му. Веднага щом го осъзнаеше, връзките му тръгваха към своя край. Не отговаряше на обажданията. Срещите ставаха все по-редки. Или пък най-често ги отлагаше в последния момент заради някой от случаите, по които работеше. И на двете жени не им отне дълго да схванат посланието. Странно, но преживя разделите тежко и доста по-болезнено, отколкото му се щеше да признае.