— Вярваш ли й?
— Не вярвам на никого — отвърна Видмер.
— Може би господин Ламерс е познавал убиеца? Дали е възможно затова да не е отворил гаража? Може би го е очаквал?
— Едва ли. Намерихме отпечатъци от стъпки до дървата. Предполагам, че убиецът е бил скрит там, докато е чакал. Успя ли да разбереш нещо повече по пътя насам?
— Само това, че белгийската полиция го е държала под седмично наблюдение в Брюксел през 1987 година. Когато Ламерс се преместил в Швейцария, са препратили събраната информация към нас. Добавили сме го в ИСВС, както е редно. Има и още, но е архивирано и ще ми е под ръка не по-рано от утре сутринта. Мога да ти кажа, че откакто Ламерс се е преместил в Цюрих, се е държал като примерен гражданин. Плащал си е данъците. Не се е забърквал в неприятности. В ИСВС е пълно с хора като него. Сещаш се… Няма нищо нередно около него, все още.
— Има нещо нередно. Ела вътре.
Видмер тръгна напред по алеята и влезе в къщата. От фоайето се спусна по стълбите, водещи към апартамент с няколко стаи, точно до гаража.
— Един от моите хора искал да ползва тоалетната. Госпожата го изпратила долу, за да не цапа из къщата. Той се объркал и по погрешка влязъл в работилницата.
Фон Даникен мина покрай банята. Вратата й зееше отворена, а лампите светеха.
— Аха, объркал се е! — подсмихна се той.
Видмер включи осветлението в една от стаите в дъното на коридора. Работилницата представляваше истинско бижу от неръждаема стомана. Тезгях от неръждаема стомана, лавица за инструменти от неръждаема стомана; всичко блестеше като ново. Но това далеч не беше неделната работилница на някой аматьор. Тук нямаше триони и чукове. Имаше колекция от инструменти, последна дума на техниката, които явно бяха ползвани от професионалист.
Върху малка масичка лежеше найлонова торбичка с паспорти.
— Какво е това? — попита Фон Даникен.
— Моят човек ги открил в горното чекмедже.
— Сигурно е търсил тоалетна хартия.
Видмер сведе очи, личеше си, че Фон Даникен не беше вчерашен. Полицаят бе направил бърз, незаконен обиск на помещението. Веществените доказателства ставаха неприемливи, но какво от това? Ламерс така или иначе нямаше как да седне на подсъдимата скамейка.
— Холандия. Белгия. Нова Зеландия. — Той прехвърли паспортите един по един. — Пътешественик. Твоят човек случайно да е намерил нещо друго?
— Под тезгяха — отвърна Видмер. — Господин Ламерс, изглежда, е бил наясно, че има врагове. А, и внимавай. Зареден е.
Фон Даникен коленичи и надникна под долния рафт на тезгяха. Към задната стена беше прикрепен със скоби автомат „Узи“. Пулсът му се ускори.
— Опитай се да разбереш от кого го е купил — каза той, изправи се и събра паспортите. — Имаш ли нещо против да ги задържа?
— Трябва ми подписът ти — рече Видмер.
Фон Даникен му написа разписка върху лист от бележника си и му я подаде.
— Чисти сметки. Сега имаш за какво да разпитваш госпожа Ламерс. Предупреди я, че до двайсет и четири часа ще я депортираме заедно с трите й деца, ако не ни каже всичко, което знае по въпроса за трите паспорта на съпруга си. Да видим колко потайна ще е тогава.
— Това е малко грубо, не мислиш ли? — попита Видмер. — Съпругът й е жертвата, все пак.
Фон Даникен закопча палтото си и се запъти към вратата.
— Жертва? — Лицето му доби хладно изражение. — Човек, притежаващ три паспорта и зареден „Узи“ не може да е жертва. Или е престъпник, или шпионин.
6.
Мракът го обгръщаше от всички страни. Джонатан примигна. Отвори очи, но тъмнината не се разсейваше. Опита да вдигне глава, ала не можеше да я помръдне. Краката и ръцете му също бяха неподвижни. Снегът го притискаше като бетонна плоча. Не можеше да раздвижи дори пръста си.
Някакъв спокоен глас упорито му повтаряше да не мърда. Странно защо, но не усещаше студ. Само гъст, непрогледен мрак. Дишането му се учести. Въздухът му свършваше. Осъзна, че е заровен дълбоко под повърхността и че е невъзможно да успеят да го открият навреме. Дълбоко в него се надигна мощна вълна от страх и заглуши спокойния, разумен глас. Мрак. Лепкав и тежък. Последни глътки въздух. Ужасът го стисна за гърлото. Отвори уста да извика и се нагълта с лед и сняг.