Скочи в леглото като ужилен.
— Ема! — изстена той и протегна ръка към празното място до себе си.
Пак този сън. Така му се искаше да чуе гласа й. Да почувства ръката й върху рамото си. Светна лампата. Върху нейната половина на леглото снежнобялата завивка си стоеше безупречно изпъната. Ъгълчето на нощницата й се подаваше изпод възглавницата.
Няма я.
Тази мисъл бавно започна да прониква в съзнанието му, упорита като приближаваща буря. Дишането му се ускори. Пръстите му започнаха да изтръпват. Нещо остро и студено проряза тялото му и той се преви. Застена, облян в сълзи.
Няма я.
Думите заподскачаха в съзнанието му; добиха образа на тялото й, проснато и изоставено в ледения мрак, и тази гледка не му даваше мира.
Започна бавно да идва на себе си. Дишането му полека се успокои. Ужасът го напусна, но той знаеше, че няма да е задълго. Усещаше го как се спотайва наблизо и дебне.
Стана и отиде до прозореца. Снегът продължаваше да вали обилно, а бледата светлина на изгрева хвърляше гробовно сияние върху внушителните, тежки облаци. Силуетите на осеяните с алпийски къщи хълмове ставаха все по-отчетливи. На километър зад тях се издигаха величествени върхове, опасващи сгушения в подножието им град.
Отвори балконската врата и излезе навън. Усещаше се единствено ароматът на студ. Застанал до парапета, Джонатан се зае да изучава вчерашния им маршрут. Проследи с поглед пътеката, пълзяща по планинския наклон, през облаци и мъгли, към ледения връх на Фурга, а оттам — към Роман.
Познавам тази планина, а не направих нищо, за да те предпазя от нея.
Познавам тази планина, а те оставих там сама.
Познавам тази планина, а й позволих да те убие.
Тежките мисли го караха да зъзне неудържимо и той влезе обратно в стаята. Изненада се колко подредено е вътре. Осъзнаваше, че е глупаво да мисли как сега, когато нея я няма, и стаята трябва да е променена. Но в същото време не спираше да се чувства предаден от измамното усещане, че всичко около него продължава да изглежда нормално.
Седна зад бюрото и отвори чекмеджето. Слънцезащитен крем, джобно ножче, географски карти, балсам за устни, кърпа за глава, предавател и двупосочната радиостанция лежаха разпръснати на дъното му. Взе радиостанцията и я включи и изключи няколко пъти. Никакъв сигнал.
Една жичка… една нищо и никаква скъсана жичка.
Веднага щом слезе от планината, го бяха откарали в полицейското управление, където го прегледа лекар и го засипаха с въпроси. Име: Джонатан Хобарт Рансъм. Месторождение: Анаполис, Мериленд. Професия: дипломиран хирург. Месторабота: „Лекари без граници“. Националност: американец. Местоживеене: Женева.
После започнаха да го разпитват за Ема. Месторождение: Пензанс, Англия. Родители: починали. Братя и сестри: една сестра, Беатрис. Професия: медицинска сестра, администратор. Човешко същество с будна съвест. Съпруга. Най-добър приятел. Опора.
И още въпроси. За опита му като планинар. За това, че не се е доверил на прогнозата за времето. За падането на Ема и дали е кървяла, когато е тръгнал за помощ. За пропуска му да забележи повредата в радиостанцията, преди да поемат към планината. И накрая, за решението му да продължат изкачването, въпреки усилването на бурята. Искаше да им каже, че не той е взел това решение, а тя. Ема бе отказала да се върнат.
Остави радиото на бюрото и зарея поглед към планината. Върна мислите си назад към момента, когато у него за пръв път пламна искрата на страстта му към катеренето — по време на едно пътуване на семейство Рансъм до Калифорния. Беше деветгодишен. Целта им бе да изкачат връх Уитни — най-високата точка на територията на 48-те континентални щата. По-големите му братя трябваше да тръгнат от портала на Уитни, 2590 метра надморска височина, в пет сутринта, да се качат до върха, на 4420 метра, като се справят с разстоянието от 35 километра в двете посоки за един ден. Джонатан и баща му щяха да повървят с тях няколко километра, а после да спрат за пикник на обяд и да половят пъстърва, докато момчетата се върнат.
Още тогава Джонатан вече бе започнал да проявява признаци на самостоятелност. Като всички деца, които боготворят по-големите си братя, и той нямаше никакво намерение да изостава от тях. Баща му, четиридесетгодишен по онова време, можеше да спира за пикник, щом искаше. Но не и той. Затова, когато Нед Рансъм предложи да си починат и хапнат след шест километра преход, Джонатан хукна напред и отказа да чуе молбите им да се върне. Не спря, докато не стигна върха — 11 километра и 1370 метра надморска височина. Със сто метра преднина от братята си.