Жребият беше хвърлен.
До шестнайсетгодишната му възраст не го интересуваше нищо друго, освен катеренето. Завърши гимназия по-рано, след полагане на приравнителен изпит. Не бързаше да отива в колеж. През летата работеше като водач при изкачвания на връх Маккинли, а зимата обикаляше пистите като ски патрул. Всеки спестен цент отиваше за следващата му експедиция. Списъкът му от покорени цели набъбваше: Северната стена на Айгер, Аконкагуа, К2 по Меджик Лайн — и то без кислородна бутилка. Правеше го заради тръпката. Харесваше му да живее на ръба.
Точно тогава осъзна един свой недостатък, който се коренеше в почти неестествената му сила и съвсем естествения му бунтарски дух — подчертана, нарастваща склонност към юмручен бой. Баровете на планинските курорти, както навсякъде другаде, бяха пълни с фукльовци и подлеци. Джонатан старателно си избираше най-гръмогласния от групата. Някого, който сам си го търсеше и беше в неговата категория. Поръчваше си един бърбън за кураж и започваше да се заяжда. Ако извадеше късмет, до пет минути се озоваваше в някоя задна уличка заедно със спаринг-партньора си.
Боевете бяха свирепи и кратки. Той беше хитър противник; веднага усещаше слабостите на другия. Първо обикаляше в кръг минута — две, стараейки се да избягва юрушките схватки и непохватните сблъсъци, характерни за аматьорските разпри. После нападаше. Един рязък удар в челюстта, един в стомаха и още един странично в главата. В повечето случаи това стигаше. Гордееше се със своята пестеливост.
Знаеше, че тази му черта е опасна и дори саморазрушителна. Знаеше също, че го прави заради страстта си към риска. Вече избираше все по-силни от него мъже и все по-опасни места за бой. Започна да губи. Но въпреки това, не можеше да спре. Когато се катереше, винаги търсеше неизследвани маршрути. Копнееше за невъзможното. Стремеше се да отиде все по-високо, все по-далеч, все по-бързо.
Ала един ден всичко свърши. Боят, желанието да постигне невъзможното, нуждата да рискува живота си, за да се чувства жив… Всичко се изпари просто ей така. Прибра екипировката си и реши, че тази част от живота му е приключила.
Хората говореха, че било заради лавината. Казваха, че се е уплашил. Ала грешаха. Той не се бе отказал, просто намери нова тръпка. Откри я не на вертикалната стена, а на бетонната магистрала.
Беше на двайсет и една, когато в неделна вечер се прибираше в Аспен след уикенда. Беше ходил на свободно катерене по Ейнджълс Ландинг — шестстотинметров блок червена скала в Национален парк „Зион“. Както обикновено, движението по планинските пътища беше кошмар. Стар „Форд Бронко“, на няколко коли разстояние пред него, се опита да изпревари огромен камион. Фордът бе грохнал и отчайващо бавен. Попадна под колелата на още по-грамадно чудовище, идващо по насрещното платно. Шофьорът загина намясто. Момичето до него бе все още живо, когато Джонатан пристигна. Четиринайсетгодишна, не повече. Измъкна я от колата и я сложи да легне на земята. Скоростният лост бе пробил гръдния й кош и от раната бликаше кръв като от спукан пожарен кран. Разчитайки единствено на повърхностните знания от обучението си за ски патрул, Джонатан натъпка юмрука си в отвора на раната, притискайки разкъсаната артерия, за да спре кръвотечението. Момичето беше в съзнание през цялото време. Не издаде дори звук. Просто го гледаше втренчено, застанал над нея с напъхана между ребрата й ръка до идването на линейката.
През всички онези дълги минути, Джонатан усещаше биенето на сърцето й… Усещаше буквално самия орган, туптящ до ръката му.
Върховната тръпка.
Напусна работата си следващата седмица и се записа в колеж, за да учи медицина.
Мислите му се върнаха в настоящето. Извърна поглед от прозореца и се загледа в нощното шкафче на Ема. Стоеше си така, както го бе оставила. Отворена бутилка минерална вода. Очила за четене, подпрени върху купчина любовни романи. „Ти не разбираш“ — беше му казала веднъж, опитвайки се да му обясни защо е толкова обсебена от историите за мускулести шотландци и пътуващи във времето морски разбойници, които спасяваха попаднали в беда девойки и живееха в замъци на брега на морето. Харесваше ги заради тяхната предсказуемост, заради гарантирания щастлив край. Действаха й като противоотрова в напрегнатата й работа, където щастливият край беше рядкост и далеч не толкова предсказуем.
Накрая той спря поглед върху ъгълчето нежносиня материя, подаващо се изпод възглавницата й. Седна на леглото, измъкна нощницата на Ема оттам и я притисна до лицето си. Износеният плат беше мек и ухаеше на ванилия и сандалово дърво. Заля го вълна от спомени… Сякаш усещаше твърдите, гладки мускули по дължината на гърба й, топлината, която излъчваше шията й. Желанието, което запалваше у него престорено свенливата й усмивка, надничаща изпод разпръснатата по лицето й коса…