— Сигурен ли си? — Скептицизмът на Фон Даникен се коренеше в дългия му професионален опит. Белгийските паспорти бяха фолксвагените в търговията с фалшиви документи. Евтини, сигурни и лесни за намиране. От 1990 година насам бяха откраднати над 19 000 паспорта от белгийски консулства, посолства, кметства и дипломатически пратки по цял свят. Държавата пилееше паспортите си така, както някои хора губеха ключовете си.
— Можем да проверим. — Зайлер влезе с паролата си в компютъра и вкара номера на паспорта в Идентигейт, база данни на швейцарската полиция с регистрирани над два милиона откраднати и подправени паспорта от цял свят. — Белгийците редовно губят личните си документи, но за сметка на това са съвестни и незабавно ги обявяват в полицията за откраднати — каза той. — Ако е задигнат, ще разберем веднага.
Минута по-късно на лицето му се изписа искрена изненада.
— Нищо. За белгийците този паспорт е истински.
— Сигурен ли си, че не е фалшифициран?
— Убеден съм. Фотографиите са врязани в самата хартия. Физически е невъзможно Ламерс да е подменил снимката на собственика със своя.
— Мога ли да ползвам телефона ти?
— Разбира се.
Фон Даникен набра номера на свой познат от Отдела за лични документи към белгийската Федерална полиция.
— Франк, имам един ваш паспорт на бюрото си. Принадлежи на човек, който е убит снощи. Ако не бях сигурен, че документът е фалшификат, щях да се закълна, че е истински. — Той продиктува името и номера.
— Истински е — потвърди Франк Винсент почти незабавно. — Номерът е в системата.
— Странна работа. Въпросният мъж фигурира при нас като Ламерс, холандски гражданин. Има разрешително за постоянно пребиваване в Швейцария. Направи ми услуга и проучи подробно този Джулс Гай. Колкото се може по-назад във времето. Искам да знам дали е чучело, или истински.
— Ще ми трябва малко време. Довечера става ли?
— Преди обяд ще е още по-добре. И още нещо — искам адреса, на който сте изпратили паспорта.
Фон Даникен остави слушалката. Макс Зайлер разглеждаше новозеландския паспорт. Същата работа — не беше подправян и номерът му не излезе в нито една база данни за откраднати документи.
Фон Даникен погледна часовника си. В Окланд беше 17:30 часа вечерта. Реши да звънне в новозеландското посолството в Париж, за по-сигурно. Заради десетчасовата разлика, повечето служебни справки постъпваха там. Той набра номера и получи същия отговор — паспортът беше истински. Според новозеландските власти, притежателят му — Майкъл Карингтън, живеещ в Крайстчърч, на „Виктория Лейн“ 24 — беше гражданин с неопетнена репутация. Официално — КН. Криминално непроявен.
Поиска проучване на съпътстващите документи. Увериха го, че ще го направят незабавно.
— Какво мислиш? — попита Фон Даникен, след като затвори.
Зайлер вдигна рамене.
— Трудно ми е да кажа. Два истински паспорта със снимката на твоята жертва. Има само един отговор, не е ли така? Гай и Карингтън са измислица. Изключваме възможността да е някой бизнесмен мошеник. Изглежда си имаш работа с нелегален.
„Нелегален“ беше определение за обучен правителствен агент, действащ тайно на чужда територия без покровителството на собствената си държава. Шпионин под дълбоко прикритие.
Фон Даникен кимна и се качи в офиса си обезпокоен. За последните седем години се сблъскваше с подобен случай за пръв път. Оставаха само два въпроса. За кого работеше Ламерс? С какво се бе занимавал в Швейцария, та е трябвало да плати за това с живота си?
8.
Още в седем сутринта повредата в левия турбореактивен двигател на „Гълфстрийм Г-4“, с номер на опашката N4150GB, бе окончателно отстранена и самолетът започна подготовка за излитане от летище „Берн-Белп“. Въпреки препоръката на Маркус Фон Даникен да отседне в хотел, Филип Палумбо остана на борда и спа на кушетка в дъното на пътническото отделение.
Щом самолетът започна заход от терминала, Палумбо стана и се мушна през тесния капак, водещ към багажното отделение в дъното — тясно помещение със скосен таван, без прозорци. Куфарите бяха струпани в единия ъгъл. Бутна ги встрани, коленичи и плъзна назад един от панелите, прикриващ твърда дръжка от неръждаема стомана. Дръпна я рязко и отвори капак, под който зейна кухина — метър на два — оборудвана с матрак и колани за връзване.
Вътре лежеше слаб, мургав мъж, облечен в парашутен костюм, с белезници на ръцете и краката, свързани с верига. Брадата му беше избръсната. Черната му коса — подстригана късо, по военен устав. И памперсът беше по устав. Всичко това се правеше за обезличаване на затворника — трябваше да се почувства безсилен и уязвим.