Изглеждаше млад. Носеше очила с телени рамки — вероятно студент или компютърен програмист. Казваше се Валид Гасан. Беше на трийсет и една години, терорист по призвание. Имаше тайни контакти с „Ислямски джихад“, „Хизбула“ и като всеки уважаващ себе си ислямски фанатик — Ал Кайда…
Палумбо изправи затворника на крака и го заведе в пътническото отделение, където го бутна да седне и закопча колана около кръста му. Зае се да намаже с „Меркурохром“ раните по пръстите на ръцете му. Гасан прежали три от десетте си нокътя, преди Палумбо да се откаже да го разпитва.
— Къде ме водите? — попита той.
Палумбо не отговори. Наведе се, разкопча веригата от краката му и започна да масажира изтръпналите прасци на затворника. Не искаше Гасан да получи дълбока венозна тромбоза и да предаде богу дух, преди да са успели да изстискат от него каквото им трябваше.
— Аз съм американски гражданин — продължаваше да упорства Гасан. — Имам права. Къде ме водите? Настоявам да ми отговорите.
При този род извънредни задържания се бе наложила една максима. Ако ЦРУ искаха да разпитват някого, го изпращаха в Йордания. Ако смятаха да го измъчват, го изпращаха в Сирия. Ако възнамеряваха да го затрият от лицето на земята, го пращаха в Египет.
— Приеми го като изненада, Хаджи.
— Името ми не е Хаджи.
— Правилно — отбеляза Палумбо със заплашителна нотка в гласа. — Знаеш ли какво? Ти нямаш име. За света ти вече не съществуваш. — Щракна с пръсти пред носа му. — Току-що се изпари във въздуха.
Палумбо закопча колана си и в следващия момент самолетът се отлепи от пистата. Екранът в предната част на помещението показваше движението му върху картата на света, както и данни за скоростта, външната температура и предполагаем час на пристигане. След няколко минути в посока север, машината се наклони наляво, докато носът й се насочи на юг-югоизток. Към Средиземно море.
— Давам ти още един шанс — предупреди Палумбо. — Можеш да говориш сега или после. Бъди сигурен, че първата опция е за предпочитане.
Гасан стрелна към него плахите си тъмни очи.
— Нямам нищо за казване.
Палумбо въздъхна и поклати глава. Поредният тежък случай.
— А експлозивите, които взе от Германия? Да започнем оттам.
— Не знам за какво говориш.
— Разбира се, че не знаеш.
Той погледна Гасан в лицето и си представи ужасните неща, които бе вършил — отнетите животи, почернените семейства… После се замисли за това, което го чакаше, когато кацнеха.
След четири часа господин Валид Гасан щеше да си получи заслуженото. Дори още отгоре.
9.
На вратата се почука.
— Moment, bitte — Джонатан навлече износен пуловер без ръкави върху дънките си, нахлузи чифт мокасини и се запъти към вратата.
В коридора стоеше управителят на хотела.
— Позволете ми да изразя искрените съболезнования на целия персонал — каза той. — Ако има нещо, което можем да направим за вас…
— Благодаря — прекъсна го Джонатан. — Нямам нужда от нищо.
Управителят кимна, но вместо да си тръгне, измъкна от якето си жълтеникав плик и му го подаде.
— Пристигна по пощата. За съпругата ви.
Джонатан пое плика и го обърна към светлината. Беше адресиран до Ема Рансъм, хотел „Белвю“, Постщрасе, Ароза. Буквите бяха едри, изписани старателно и четливо. Мъжки почерк, несъзнателно си помисли Джонатан. На обратната страна нямаше име и адрес на изпращача.
— С един ден закъснение, за жалост — обясни мъжът. — Екипът, работещ по разширяването на железопътния тунел от Сан Петер до Молинас, предизвика лавина и релсите бяха затрупани. Обясних го на мисис Рансъм. Беше много разстроена. Моля да ме извините.
— Говорили сте с Ема за това?
— Да, в събота, преди вечеря.
— Значи тя е очаквала това писмо?
— Спомена с половин уста, че става въпрос за рожден ден. Накара ме да обещая, че ще й го пазя.
Рожден ден? Джонатан щеше да стане на трийсет и осем на 13-ти март, след повече от месец. Той благодари, затвори вратата и тръгна към спалнята, разглеждайки плика. Ема Рансъм. Хотел „Белвю“. Постщрасе. Ароза. Пощенската марка беше зацапана. Датата се четеше, но името на града, от който писмото е било изпратено, беше размазано. Започваше с А, но можеше и да е Л. Втората буква беше „с“ или „о“, или пък „е“. Третата — „п“ или „д“.