Отказа се да го разчита, нямаше смисъл.
Седна на ръба на леглото и понечи да разкъса плика, ала забеляза синята марка за експресна пратка и спря. Значи писмото е пуснато в петък и е трябвало да бъде доставено на другия ден. Погледна отново гърба му — наистина нямаше адрес на изпращача…
Откога я подозираше? Шест месеца, година? Дали след пътуването й до Париж, или е имало знаци и по-рано? Намеци, които е трябвало да забележи, но е пропуснал от прекомерна заетост.
Наистина я обичаше лудо, макар тази дума да звучеше толкова плашещо. Внушаваше представа за лекомислие, опасност, моментно увлечение — нищо общо с чувствата му към Ема. В основата на любовта му към нея стоеше абсолютната липса на колебание. Още щом я видя, беше сигурен, че това е тя. Дяволитата й усмивка, която казваше: „Ти си ловец, аз съм дивеч“. Буйната й, медночервена коса, която тя отказваше да укроти. Скъсаните й дънки, които плачеха за нови. Предизвикателният й поглед. Има по-важни неща, Джонатан, от това да си сплета плитки и да облека спретната рокля. Ема сякаш бе специално създадена да му бъде по мярка. Той не криеше нищо от нея, както и тя.
Да, обичаше я лудо. Но не и сляпо.
През последните няколко месеца Ема видимо започна да губи интерес към работата си. Обичайните четиринайсет часа дневно намаляха на дванайсет, после на осем. Като регионален директор на „Лекари без граници“, Ема се занимаваше с координирането и логистиката на помощните кампании за Близкия изток. Организираше наемането и обучаването на персонал и доброволци, надзираваше изпращането на доставки, контактуваше с правителствени агенции и отговаряше за финансирането, необходимо за поддържането и функционирането на организацията. Беше напрегната работа. Така че в началото той отдаде промененото й поведение на натрупаната умора. Ема обичаше да се нагърбва с много неща, палеше се до нажежаване. Нормално беше да почувства нужда от почивка.
Ала имаше и други знаци… Започна да я мъчи главоболие, да се отдава на самотни разходки и да изпада в периоди на дълго мълчание. Джонатан усещаше отчуждението помежду им с всеки изминал ден.
Всичко това бе започнало след Париж…
Мъжът претегли плика в дланта си — не тежеше изобщо. Предположи, че съдържа само един лист. Обърна писмото и отново се загледа в празните редове за адреса на изпращача. Швейцарец, който не пише името си на гърба на плика, си е почти предател. Това беше национална обида — все едно да нарушиш банкова тайна или да откраднеш рецептата за млечен шоколад „Линд“.
Ако не е предател, тогава какъв е?
От радиото се разнесоха четири последователни пиукания. Натрапчив глас с английски акцент обяви:
— Часът е дванадесет на обяд по Гринуич. Слушате световната емисия „Новини“ на Би Би Си. С вас е…
Ала в съзнанието на Джонатан говореше друг настоятелен глас: „Отвори го веднага и приключвай с това“.
Не беше сигурен дали има желание да надникне в плика. Ема не беше между живите, след нея оставаха само спомените му. Не искаше да ги опетнява. Загледа се в писмото и мислите му отпътуваха към единственото място, на което не искаше да се връща никога. Към Париж…
Ема замина за града през един уикенд. Щеше да отседне при приятелка, да се отдаде на културни мероприятия, да похапне кроасани и да разгледа новата изложба на Шагал.
Париж… Там, където Ема изчезна за два дни и две нощи и дори най-отчаяните му съобщения не успяха да я открият.
Париж…
Джонатан спи в палатката си, легнал по очи на походното си легло, само по долно бельо. В три през нощта жегата е все тъй мъчителна. Лятото е горещо, дори по тежките стандарти на близкоизточния климат. Живее и работи в долината Бекаа от месеци и е привикнал да спи, целият плувнал в пот.
Леглото до него е празно. Ема е на едноседмично пътуване до Европа. Четири дни в управлението на агенцията в Женева и три дни в Париж, при най-добрата си приятелка, Симон, за една вихрена обиколка из града на светлината. Един следобед в „Жо дьо Пом“2, една вечер наслада за сетивата с шоуто „Звук и светлина“ във Версай. Нетърпелива и жизнерадостна, Ема е планирала всяка минута от времето си.
Джонатан се събужда от шум на двигатели. Нощта ехти от приближаващия тътен на механизирано нашествие. Той надига глава от възглавницата си. Изстрел разцепва тъмнината.
Скача от леглото и изтичва навън. Рашид, млад палестинец, стои пред болницата, препречил входа с разперени ръце. Два опръскани с кал пикапа „Тойота“ са паркирани наблизо. От тонколоните им гърми музика. Жална мелодия, съпроводена от убийствен ритъм, като удари на ковашки чук. Отряд въоръжени униформени мъже обгражда момчето; започват да го ръчкат с картечниците си и да му крещят да отключи вратите. Джонатан си проправя път измежду тях.