— Какво искате? — пита ги той на приличен арабски.
— Ти ли командваш тук? — интересува се водачът. Той е блед младеж на около двайсет години с проскубана брада и котешки очи. — Ти ли си докторът?
— Аз съм — отвръща Джонатан.
— Трябват ни лекарства. Кажи на момчето да се разкара.
— Няма да стане! — крещи сърдито петнайсетгодишният Рашид. Заради възрастта си е изключително самоуверен. Непрекъснато е до Джонатан и Ема от самото им пристигане. Той е негов идол и наставник, светец покровител, безценен пример за подражание. Рашид иска да учи медицина; ако не за друго, то поне да лекува многобройните си роднини. Привързан е и към болницата, и към работещите в нея.
— Моля ви — казва Джонатан с подкупваща усмивка. — Позволете ми да помогна. Ти ли си болен? Или някой от хората ти?
— Баща ми — отвръща водачът на пасмината. — Сърцето му. Нуждае се от лекарство.
— Доведи го тук — казва Джонатан. — Ще се радваме да го приемем. — Забелязва безжизнения му поглед, отнесената му усмивка. Пиян ли е? Или надрусан? С какво? Ракия? Хашиш? Метамфетамини?
— Няма време.
— Водил ли си го в болницата в Меза Ал Шариф? Ако баща ти има сърдечно заболяване, препоръчвам му да отиде в Бейрут.
Но Бейрут е на осем часа път с кола, а пътят до Меза Ал Шариф е непроходим заради наводненията.
— Далеч е — казва водачът и изблъсква Рашид настрана. Рашид също го блъсва. Преди Джонатан да успее да реагира и да предупреди момчето да си трае, водачът вдига пушката си и застрелва Рашид с един куршум в лицето.
— Баща ми се нуждае от нитроглицерин за сърцето си — казва той и прекрачва тялото. — А ние — посочва той към хората си — се нуждаем от нещо за душата.
Джонатан поглежда към проснатото тяло на Рашид и му става ясно, че вече не може да му помогне. Пуска цялата паплач в амбулаторията. Настъпва хаос. Алчни ръце грабят от рафтовете наличния морфин, викодин и кодеин. Шкафчетата се опразват за нула време. Мъжете му пожелават благословията на Мохамед, мятат се в пикапите и изчезват.
Джонатан веднага посяга към телефона и отчаяно се надява да се свърже с Париж. Ема трябва да хване първия полет до Женева и незабавно да отиде в управлението на „Лекари без граници“. Той ще им звънне предварително, за да уговори паричен превод, който тя да донесе със себе си, за да възстановят лекарствените запаси.
В Ливан е три и половина. Значи в Париж е малко след полунощ. Звъни в хотел „Три корони“, но тя не вдига. Мобилният й телефон е извън обхват. Обажда се отново в хотела и настоява да занесат съобщение до стаята й. Но Ема не е там — нито тази нощ, нито на сутринта. Нито на другия ден следобед, когато Джонатан вече е отишъл в Бейрут и е дал всичките си спестявания, за да купи нужните лекарства на черния пазар.
Жена му е изчезнала.
Всяко търпение си има граници. За жалост, Джонатан разбира, че и доверието не е вечно. В шест часа на другата сутрин той за пореден път звъни в хотела и търси управителя.
— Сигурен ли сте, че сте занесли съобщенията в точната стая? — упорства той.
— Monsieur Ransom, уверявам ви, че е така. Лично аз оставих последната бележка.
— Бихте ли проверили дали жена ми е в стаята си?
— Но разбира се. Ще прехвърля разговора на мобилния си телефон. Ако е там, ще говорите с нея незабавно.
Джонатан сякаш се превръща в призрак, който придружава управителя до третия етаж. Чува в слушалката как вратите на старомодния асансьор се хлопват при затварянето; стъпките по килима в коридора; рязкото почукване по вратата.
— Bonjour, Madame. Казвам се Анри Готие. Управител на хотела. Бих искал да знам дали сте добре.
Никой не отговаря. Готие изчаква малко и влиза в стаята.
— Monsieur Ransom? — казва вежливо французинът. — Всички съобщения са тук.
— Как така?
— Лежат си на пода. Нито едно не е отваряно. Всъщност от жена ви няма и следа.
— Не ви разбирам.
— Леглото не е докосвано. Няма куфари или каквито и да било лични вещи. — Готие се поколебава, а Джонатан веднага си го представя как вдига безпомощно рамене. — Стаята не е обитавана изобщо.