Джонатан разкъса плика. Вътре имаше само един лист хартия. Празен. Без име. Без адрес. Нищичко. Обърна плика надолу и го изтръска. В дланта му паднаха два картонени талона. Еднакви по форма и размер. Перфорирани от едната страна, като откъснати отнякъде. По средата на всеки от тях имаше шестцифрен номер, отпечатан в червено мастило. На пръв поглед — някаква разписка. Подобна на квитанция от гардероб. В долния десен ъгъл имаше нещо, написано с много дребен шрифт.
SBB.
Schweizerische Bundesbahn.
Швейцарските железници.
Талоните бяха багажни квитанции.
10.
Маркус Фон Даникен се връщаше в Цюрих за втори път през последните дванайсет часа. Над входа го посрещна табела — „Роботика“ АД — с високи около метър букви в яркосиньо. Според досието му, Тео Ламерс бе основал компанията през 1994 година и беше неин едноличен собственик и изпълнителен директор. За предмет на дейност бе посочено мъглявото определение „машинни части“.
На рецепцията стоеше сериозна жена с делови вид, кръстосала ръце зад гърба си, като в очакване на генерал на парадно шествие.
— Микаела Менц — представи се тя и се приближи към него с широки, войнишки крачки. Беше облечена в строг костюм в две части и носеше късата си кестенява коса разделена на път встрани. Визитката й поясняваше, че е защитила докторат по машинно инженерство. С отличие.
Фон Даникен, от своя страна, й представи картата си за самоличност и закоравялата си усмивка. Сега бяха квит.
— Все още сме в шок — каза Менц и го поведе към кабинета си. — Никой от нас не проумява защо някой би пожелал смъртта на господин Ламерс. Беше чудесен човек.
— Няма причина да се съмнявам в това — отвърна Фон Даникен. — Всъщност затова съм тук. Нетърпеливи сме да разкрием убиеца точно колкото и вие. Всичко, за което се сетите, ще ни бъде от огромна полза.
Менц го въведе в малкия си, спретнато обзаведен кабинет. Никакви снимки на семейни членове, любовници или приятели. Фон Даникен я определи като омъжена за работата си жена и осъзна, че вероятно се е поболяла от тревога. Не толкова заради Ламерс, колкото заради бизнеса и за това кой ще го управлява след смъртта му.
— Мислите ли, че е възможно да е дело на някой колега? — попита тя, видимо разстроена. — Някой от чужбина, да речем?
— Нищо не мога да кажа на този етап. Нямам право да коментирам случая в процеса на разследването. Предлагам да започнем с компанията. С какво точно се занимавате?
Жената придърпа стола си по-близо до бюрото.
— Навигационни системи. За въздушно, подводно и мобилно терминално позициониране. — Забеляза обърканото му изражение и добави: — Правим устройства, които определят точното местоположение на самолети, кораби и автомобили.
— Нещо като GPS ли? — заинтересува се Фон Даникен. Ала явно направи грешно предположение, ако съдеше по смръщването й.
— Не искаме да разчитаме на сателитни спътници. Наскоро патентовахме нова наземна навигационна система за самолети по технология, наречена „интеграция на датчици“. Устройството комбинира измервания от инерционни навигационни системи, цифрови географски карти и радарни висотомери. Чрез регистриране на измененията във височината на земните обекти и траекторията на самолета във въздуха, при съпоставянето им върху цифрова географска карта, сме в състояние да определим точното местоположение на самолета до милиметри.
— Кой купува такъв тип устройства?
— Имаме много клиенти. „Боинг“, „Дженерал Електрик“, „Еърбъс“ и други.
Фон Даникен вдигна вежди, впечатлен.
— Значи на вас трябва да благодаря за това, че самолетът ми няма да се разбие в някоя планина?
— Не само на нас… но, един вид, да.
Той се приведе по-близо, сякаш за да й сподели тайна.
— Предполагам, че изобретението ви се използва и за военни цели. Съществува ли интерес от производители на военни самолети, на ракети с лазерно насочване? Такъв род неща?
— Никакъв.
— Но някои от компаниите, които споменахте, имат доста мащабно производство и за нуждите на отбраната, не е ли така?
— Може и да имат, но не и като наши клиенти. Има други компании, които произвеждат военни навигационни системи.
Чувствителният слух на Фон Даникен долови в отговорите й малко повече острота. Ламерс, в крайна сметка, бе включен в списъка за наблюдение заради участието си в производство на големи артилерийски оръжия, включително „супер оръжието“ по поръчка на Саддам Хюсеин.