— Мога ли да попитам за кого?
— Боя се, че това е поверителна информация, но гарантирам, че е компания, която няма нищо общо с военните. Точно обратното всъщност. Познавате името много добре. Поръчката е изключително голяма чест за нас.
— Ще ми окажете огромна помощ, ако ми съобщите кой е този клиент.
Менц поклати глава.
— Не виждам как това би помогнало за разкриването на убиеца на Тео.
Фон Даникен елегантно отстъпи. Благодари й за отделеното време и помоли да му звъни по всяко време, ако се сети за нещо друго. Запъти се към колата си. „Роботика“ остана зад гърба му, но той не мислеше за роботи. Мислеше си за ЛМУ. Микаела Менц беше права — това не беше играчка.
Беше проект на оръжие.
11.
Джонатан крачеше надолу по улицата, подминавайки разхождащите се минувачи. Пръстите му мачкаха пъхнатите в джоба му багажни квитанции. За какво ли бяха? Ски оборудване? Допълнителни зимни дрехи? След като ги получи, звънна в офиса на Ема, но никой от колегите й не помнеше да й е изпращал нещо.
Ако не са те, тогава кой? — чудеше се той. И защо нямаше обяснителна бележка, да не говорим за обратен адрес? Тези въпроси не му даваха мира. Но най-вече се питаше защо Ема е искала да ги скрие от него.
Постщрасе уютно криволичеше надолу по планинския хълм. От двете й страни се кипреха магазини, кафенета и хотели. По традиция, първата седмица на февруари в Швейцария се считаше за „ски седмица“ и съвпадаше с училищната ваканция. Семейства от Сен Гален до Женева масово хукваха към планината. Днес обаче силният снеговалеж и поривистите ветрове бяха затворили всички лифтове, включително и Луфтзайлбан. Тротоарите гъмжаха от народ. Достъпът до планината беше отрязан. Както за Джонатан, така и за всеки друг.
Минавайки покрай витрината на Uhren und Schmuck, той спря намясто. В средата, между лъскавите ръчни часовници, стоеше изложена старомодна метеорологична станция: термометър, хидрометър и барометър в едно. Стоеше си на същото място, както и преди осем години, по време на първото им пътуване с Ема в планината. Уредът беше с размери на любителско радио и се състоеше от три диаграми, отбелязващи атмосферните условия. В центъра му имаше светеща в червено крушка, което значеше, че налягането на барометъра пада. Лошото време щеше да се задържи. Скоро нямаше да спре да вали.
Джонатан се наведе към стъклото, за да прочете показанията. За последните трийсет и шест часа температурата беше паднала от три градуса по Целзий до минус единадесет. Относителната влажност беше хвръкнала до небесата, а атмосферното налягане се бе сринало от хиляда милибара на седемстотин, колкото показваше в момента.
Защо не проверихте прогнозата за времето? — беше попитал полицаят предишната вечер.
Мислите му се върнаха обратно в планината, насред снега, вятъра и смразяващия кръвта студ. Отново почувства ръката си около кръста на Ема в момента, когато тя прекрачи ръба на последния хребет и се срути в прегръдката му. Спомни си ликуващото й изражение; бликащото от очите й чувство на гордост и непоклатимата й увереност, че заедно могат всичко.
— Джонатан!
Някой го викаше по име. Дрезгав глас с френски акцент. Не му обърна внимание. Остана загледан като хипнотизиран в червената лампичка. Ема провери прогнозата! Ала твърдо решена да направи изкачването, бе пропуснала да му съобщи за влошаването на времето.
Тогава усети ръката върху рамото си.
— Ама че работа! — обади се същият глас с френски акцент. — Сама ли трябва да издирвам комитета по собственото си посрещане?
Джонатан се обърна и застана лице в лице с висока, привлекателна жена с къдрава кестенява коса.
— Симон… ти успя!
Симон Ноаре пусна сака си на земята и притисна Джонатан в прегръдката си.
— Съжалявам.
Мъжът също я прегърна, притвори очи и стисна зъби. Колкото и да се съпротивляваше, не успя да надвие вълнението, което го завладя при вида на познатото лице. След минута Симон го пусна и се дръпна назад да го огледа.
— Е? — попита тя. — Как се справяш?
— Добре — каза той. — Всъщност не много… Не знам. По-скоро съм като изтръпнал.
— Изглеждаш отвратително. Спрял си да се бръснеш, да се къпеш и да ядеш, нали? Това не е добре.
Той се насили да се усмихне и разтърка бузата си.
— Не ми се яде…
— Ще се наложи да направим нещо по въпроса.