— Както решиш — каза той.
Симон го погледна настоятелно право в очите.
— Както реша ли?
Джонатан пое дълбоко дъх.
— Да, Симон, ще направим нещо по въпроса.
— Така е по-добре. — Тя скръсти ръце и поклати глава, сякаш говореше на някого от своите четвъртокласници.
Симон Ноаре бе египтянка по рождение, французойка по брак и учителка по професия. Съвсем наскоро навършила четиридесет, тя изглеждаше с десет години по-млада — предимство, което дължеше на арабските си гени. Ливанската й кръв личеше в надиплените до раменете й коси — черни и буйни като водите на Нил… Прозираше и в тъмните й недоверчиви очи, чиято изразителност се подсилваше от щедро количество спирала за мигли. На рамото й висеше скъпа кожена чанта. Тя бръкна вътре и извади цигара „Голоаз“, една от около шейсетте, които изпушваше ежедневно. Точно на тях дължеше тембъра на гласа си, стържещ като старата грамофонна плоча на Жак Брел, която редовно мъкнеше със себе си от град на град.
— Благодаря ти, че дойде — каза той. — Имах нужда от някого до себе си… Някого, който познава Ема.
Симон отвори уста да каже нещо, после спря, отмести поглед встрани и хвърли цигарата на земята.
— През целия път с влака дотук си повтарях, че няма да плача — каза тя. — Напомнях си непрекъснато, че ти имаш нужда от силно присъствие до себе си. Някого, който да ти дава кураж. Да се грижи за теб. Но както винаги, силният си ти. Виж ме само, цивря като бебе.
От ъгълчетата на очите й се стичаха сълзи, размазващи спиралата по лицето й. Джонатан извади салфетка от джоба си и избърса черните вадички от бузите й…
— Пол ти изпраща съболезнования — обади се тя, подсмърчайки. — Тази седмица е в Давос. Нали си е голяма клечка, ще държи реч за корупцията в Африка. Изключително оригинална тема, няма що. Помоли да ти предам, че ужасно съжалява, задето не може да дойде.
Пол беше съпругът на Симон. Амбициозен френски икономист, издигнал се високо в йерархията на Световната банка.
— Всичко е наред. Знам, че ако можеше, щеше да дойде.
— Не е наред и аз му го казах. Напоследък всички сме се превърнали в роби на болните си амбиции.
Симон хвърли поглед на отражението си във витрината и стреснато сбърчи вежди.
— Mais merde3. Сега и аз изглеждам отвратително. Страхотна двойка сме.
Семействата Рансъм и Ноаре се бяха запознали две години по-рано в Бейрут. Обитаваха съседни апартаменти по време на назначението на Джонатан от „Лекари без граници“. Тогава Симон преподаваше в американското училище в Бейрут. Когато разбра, че Ема се занимава с благотворителност, използва връзките си и осигури евтина квартира под наем за „мисията“, както Ема и колегите й наричаха работата си. Този мил жест й спечели вечната признателност на Ема.
Назначението на Джонатан в щаба на „Лекари без граници“ в Женева бе посрещнато с радост, поне от жените. (Местенето ужасяваше Джонатан… и то основателно, както после се оказа.) Пол Ноаре трябваше да се върне на работа в Женева две седмици преди него. Семейство Ноаре отново се притекоха на помощ на Джонатан и Ема, като им намериха апартамент на прилична цена в тузарския им квартал в Колони. Двете двойки вечеряха заедно всеки път, когато графиците им го позволяваха. Правеха пържоли на скара в дома на Рансъм, а у Ноаре готвеха задушено пиле в червено вино. Както Ема обичаше да казва — неравностойна сделка.
Джонатан взе сака на Симон.
— Ела с мен — каза той и тръгна надолу по улицата.
— Хотелът не е ли в обратната посока?
— Така е, но ние отиваме на железопътната гара.
Симон се забърза да го настигне.
— Нямаш търпение да се отървеш от мен ли?
— Не, просто трябва да проверя нещо. — Той вдигна талоните пред очите й.
— Какво е това? — попита тя.
— Приличат ми на багажни квитанции. Пристигнаха вчера по пощата в адресиран до Ема плик. Вътре имаше само празен лист хартия. Без подпис. Без бележка. Единствено тези талони.
Симон ги издърпа от ръката му.
— SBB. Schweizerische Bundesbahn. Очаквала ли е някакъв багаж?
— Това искам да разбера.
— Кой ги е изпратил?
— Нямам представа. Никъде няма име. — Той взе обратно талоните. — Мислиш ли, че може да е от някой неин приятел?
— Няма как да знам.
— Ти беше с нея в Париж.
— Да, бях. Е, и?
Джонатан се поколеба.
— Наложи ми се спешно да се свържа с нея по работа, докато вие двете бяхте там. Два дни опитвах безуспешно. Разтревожих се. Каза ми, че останала в твоята хотелска стая и изобщо не е ползвала нейната.