И тогава съмненията му намериха своето обяснение. Безпочвените подозрения посред бял ден му се сториха дребни и незначителни.
— И ти не й повярва? — Симон сложи укорително ръка на рамото му. — Точно така си беше. Бяхме заедно през цялото време. Нашият уикенд „по женски“ — сладките приказки започват едва след полунощ, знаеш го, нали? Ема си беше такава. Всичко или нищо. Познаваш я. — Симон тъжно се усмихна, не толкова на спомена, колкото в опит да разсее тревогата му. — Никога не ти е изневерявала. Не беше такъв тип.
— А този багаж? Нищо ли не ти е споменавала? Планирала ли е някакво пътуване? Като изненада, да речем?
— Светкавично сафари ли?
— Нещо такова…
„Светкавично сафари“ наричаха екскурзиите на Ема за попълване на запасите. Поне веднъж месечно хукваше без предупреждение нанякъде, за да набави кръв от група А, пеницилин или дори само витамин С. Всичко, от най-елементарното до най-необходимото.
Симон поклати глава.
— Може би е поръчала нещо? Обади ли се в офиса й?
Джонатан потвърди, че се е обаждал, но оттам никой нищо не й е изпращал.
— Ами на твое място не бих се тревожила — каза Симон, хвана го под ръка и продължиха надолу по улицата.
След централната поща завиха наляво, покрай Оберзее — малко езеро, сега заледено, оградено с въжета до слягането на пресния сняг. Железопътната гара беше пуста. Два влака обслужваха Ароза на всеки час. Първият, който откарваше пътниците надолу към Чур, тръгваше три минути след всеки кръгъл час. Вторият се движеше в обратна посока и пристигаше пет минути след тръгването на първия.
Джонатан се запъти към гишето за багаж. Служителят взе квитанциите и след минута му ги върна.
— Не е тук — поклати глава той.
Джонатан зашари с поглед по десетките куфари и чанти, складирани върху лабиринт от железни рафтове.
— Сигурен ли сте, че проверихте всичко?
— Идете в билетния център при управителя на гарата. Той може да ви каже дали багажът е в системата.
Билетният център бе също толкова пуст. Джонатан застана на гишето и пъхна талоните под прозорчето.
— Няма го тук — съобщи управителят на гарата, вперил поглед в монитора пред себе си. — Багажът е в Ландкарт. Пристигна преди два дни.
Ландкарт беше малко градче по линията Цюрих — Чур, по-известно като крайна спирка за пътуващите както към Клостерс — любимо място за британските туристи, така и към модерния ски курорт Давос.
— Знаете ли откъде е бил изпратен? — попита Джонатан.
— И двете чанти са изпратени от Аскона. Натоварени са на влака за Цюрих в 13:57. Оттук са прехвърлени за Ландкарт.
Аскона се намираше на швейцарската граница с Италия. Привлекателната туристическа дестинация беше на осеяния със странноприемници бряг на Лаго Маджоре. Джонатан нямаше приятели там, ала Ема очевидно имаше.
Симон се наведе към гишето.
— Можете ли да ни кажете кой точно е изпратил багажа?
Човекът поклати глава.
— Нямам достъп до подобна информация от този терминал.
— А кой има? — попита тя.
— Единствено изпращащата гара в Аскона.
Джонатан посегна към портфейла си, ала Симон го перна през ръката и пъхна кредитната си карта в отвора на гишето.
— Два билета за Ландкарт — каза тя. — Първа класа.
12.
Мястото се наричаше Ал Азабар. Там се помещаваше палестинският клон на Фар Фалестин — отдел на сирийското военно разузнаване. Филип Палумбо влезе в сградата и потръпна от тежката миризма на амоняк, която го блъсна от коридора.
Не идваше тук за пръв път, но така и не свикна с лютивата воня и неприветливата обстановка. Циментов под. Циментови стени. Снимки на президента Башир Ал Асад (наричан от сънародниците си Доктора, заради образованието си на офталмолог) и покойния му баща Хафез Ал Асад бяха единствената украса наоколо. В центъра на помещението имаше бюро, зад което седеше униформен служител. В краката му дремеше немска овчарка. Щом видя Палумбо, мъжът стана и козирува.
— Добре дошли отново, сър.
Палумбо го подмина, без да отговори. За протокола него го нямаше тук. При евентуална проверка, съществуваха необорими доказателства, че кракът му не е стъпвал на сирийска земя.
Филип Палумбо се отправи към Специалния наказателен отдел на ЦРУ. На хартия, въпросното звено спадаше към Отдела за антитероризъм. Реално обаче съществуваше като самостоятелна единица и Палумбо докладваше направо на заместник-директора на управлението — адмирал Джеймс Лафивър, втория по важност човек в йерархията на Агенцията.