Полковник Майк даде знак на охраната и двамата мъже му се нахвърлиха. Единият изви лявата ръка зад гърба му, а другият опъна дясната, стовари коляно над лакътя му и простря дланта му върху масата. Пръстите му потръпнаха като ударени от електрически ток.
— Аз съм американски гражданин — крещеше Гасан, докато се гърчеше в опит да се освободи. — Имам права. Пуснете ме незабавно. Искам да се обадя на адвокат. Настоявам да бъда върнат в родината си.
Полковник Майк извади от горния си джоб ножче със седефена дръжка и махна калъфа му. Внимателно плъзна кутрето на Гасан встрани и пъхна между него и безименния пръст коркова тапа, за да не мърда.
— Настоявам да се срещна с посланика! Нямате право! Аз съм американски гражданин. Не можете…
Полковник Майк допря острието до основата на пръста му и го отсече като морков. Гасан изпищя пронизително. После още по-силно, когато Майк притисна напоена с дезинфекционен разтвор превръзка към раната.
Палумбо безизразно наблюдаваше.
— И така, приятелю. — Полковник Майк приклекна и се надвеси над Гасан. — На 10-ти януари си бил в Лайпциг. Срещнал си се с Дмитрий Шевченко, оръжеен търговец, който е разполагал с петдесет килограма пластичен експлозив. О, ти си изненадан! Не бъди, приятелю. Добре знаем за какво става въпрос. Колегите ти в Германия бяха доста разговорливи. Безсмислено е да мълчиш. Излишна тревога, излишна болка. Нали знаеш какво казват? „В крайна сметка, рано или късно, всички проговарят“. Хайде, хабиби, нека се държим цивилизовано.
Гасан направи гримаса, вперил очи в раната си.
Полковник Майк въздъхна и продължи:
— Платил си на Шевченко десет хиляди долара и си натоварил стоката в бял микробус „Фолксваген“. Толкова знаем. Останалото ще ни го разкажеш. А именно, на кого си доставил експлозивите и за какво ще бъдат използвани? Обещавам ти, че няма да си тръгнеш оттук, преди да си ми отговорил. А ако възнамеряваш да ме излъжеш, длъжен съм да добавя, че ще изчакаме да разберем дали казваш истината. Е, да започваме. На кого предаде експлозивите?
Палумбо с интерес разглеждаше обувките си. Това бе моментът, в който обикновено лъсваше характерът на човека.
Гасан се изплю в лицето на полковника.
Боец значи…
Палумбо излезе от килията. Време беше за кафе. Очертаваше се дълга нощ.
13.
От часовника на железопътната гара в Ландкарт се провесваха ледени висулки. Джонатан и Симон крачеха по перона, навели глави срещу брулещия вятър. Група скиори се трупаха около багажното депо и навъсено проверяваха екипировката си. Днес нямаше да се спускат. Джонатан се нареди на опашката, потупвайки нетърпеливо крака си със стиснатите в ръка квитанции.
— Обади ли се на близките на Ема? — напомни му Симон.
— Тя има само сестра, Беатрис. Живее в Берн.
— И работи като архитект? Мислех, че Ема не я харесва?
— Така е, но Беа е единствената й роднина. Знаеш как е. Това е една от причините Ема да иска да дойдем в Швейцария. Звъннах й тази сутрин, но се включи телефонен секретар. Не можах да оставя съобщение, че Ема е… Просто не можах.
— Поне трябва да има опело в църква…
— Ще направим, след като вземем тялото.
— Кога ще е това?
— До няколко дни, може би… Зависи кога ще можем да се качим в планината.
— Къде смяташ да го организираш? Тук или в Англия?
— В Англия, предполагам.
Опашката се придвижи крачка напред.
— Ами братята ти? — попита Симон.
— Ще им се обадя, когато мога да кажа нещо конкретно. Не съм в настроение за съболезнования.
Опашката напредна и Джонатан се озова срещу служителя на гишето. Подаде му квитанциите. След малко човекът се върна и остави пред него черна пътна чанта и средно голям правоъгълен пакет, увит в обикновена кафява хартия.
Черната чанта беше изработена от мека телешка кожа, от закопчалката й висеше златен катинар. Изглеждаше доста скъпа на вид… Чанта за уикенд, която да метнеш на предната седалка в рейндж ровъра си. Нямаше етикет с име. Само разписка, прикрепена към дръжката.
Премести поглед върху пакета. Кутия за риза, разсеяно си помисли той. Пристегната с връв, отново само с придружаваща разписка, без име. Взе пакета в ръце и се изненада колко е лек. Извади джобното си ножче, нетърпелив да среже канапа.
— Това ли очакваше? — попита Симон. — Искам да кажа, на Ема ли са?
— Би трябвало — кратко отвърна Джонатан. — Някой ги е изпратил за нея.
— Следващият, моля — извика служителят над рамото му.