Опашката се придвижи напред. Човекът зад Джонатан го избута и застана на гишето. Швейцарско възпитание. Той прибра джобното си ножче, събра багажа и тръгна по перона, оглеждайки се за удобно място, където да го разгледа на спокойствие. С изненада откри, че бюфетът на гарата е претъпкан и пред вратата се вие опашка от хора, чакащи за маса.
— Следващият влак обратно към Чур е след 40 минути — обяви Симон, загледана в мониторите с разписанието.
— Отсреща на улицата има кафене. Искаш ли да почакаме там?
— Защо не? — съгласи се Джонатан. — Може пък там да е по-спокойно.
Изчакаха преминаващите коли и тръгнаха да пресичат улицата. Точно преди да стъпят на тротоара, зад завоя изсвириха гумите на сребриста лимузина.
— Внимавай! — Джонатан стисна Симон за лакътя и я дръпна към себе си.
Колата рязко зави и гумите й спряха на бордюра. Предната броня закова на крачка от тях. Предните врати се отвориха едновременно. Отвътре излязоха двама мъже и се запътиха към тях. Джонатан местеше поглед от единия към другия. Човекът, който слезе от шофьорската врата, беше нисък и мускулест. Носеше кожено яке и плътни слънчеви очила. Беше късо подстриган, почти до кожа, а бузите му бяха набраздени с белези от акне.
Другият бе по-висок и по-едър, облечен с дънки и вълнено поло. Имаше руса, почти до бяло коса и очи, толкова тесни, че цветът им не се виждаше.
Мъжете приближаваха бързо и изглеждаха агресивни. Очевидно бе, че мишената им е точно Джонатан Рансъм. Преди да успее да реагира — да предупреди Симон или да вдигне ръка, за да се предпази, — русият мъж с пуловера заби юмрук в лицето му. Джонатан падна на коляно и изпусна чантата и пакета на земята.
— Джонатан… боже мой! — ахна Симон и отстъпи назад.
Русият се наведе над Джонатан и докопа чантата от телешка кожа и кафявия пакет.
— Хайде — кимна той към партньора си.
Ако бяха тръгнали незабавно, Джонатан нямаше да успее да реагира. Лицето му пулсираше неудържимо. Зрението му се замъгли; усещаше вкус на кръв в устата си. Зад гърба си имаше достатъчно разпри и сбивания. Знаеше кога да отвърне на удара и кога е по-добре да отстъпи.
Ала точно тогава ниско подстриганият събори Симон на земята. Тя нададе вик и нещо в този писък събра целия ужас от събитията през последните двайсет и четири часа — началото на бурята, падането на Ема, проснатото й на дъното на процепа тяло… Джонатан усети как болката в сърцето му го разкъсва, по-силна от всякога.
Преди да успее да се замисли, скочи на крака и хукна към русия мъж, дето стискаше нещата на Ема в ръцете си. Джонатан си ги искаше обратно. Извика и скочи на гърба му. Преметна ръка под брадичката му, заклещи врата му и се опита да го събори. Мъжът заби лакът в ребрата му и светкавично стовари юмрук в челюстта му. Джонатан се свлече на земята, задъхан и треперещ.
Русият метна черната чанта в колата. Изгледа нападателя си с презрителен победоносен поглед и понечи да го ритне в лицето.
Ала този път Джонатан беше подготвен. Отби подметката му с една ръка, сграбчи крака му и рязко усука глезена му. Нападателят се просна на земята и Джонатан се озова върху него, налагайки го безпощадно с юмруци в лицето. Хрущялът изпука и ноздрите му се обляха с кръв.
В този момент другият вече заобикаляше предния капак на колата. Беше с половин педя по-нисък, с отпуснати рамене и уродлив врат. Налетя като бик на корида. Джонатан скочи на крака, зае боксьорска поза и зачака нападателят да го приближи. После замахна с два бързи удара. Мъжът ги отби с лекота. Сграбчи Джонатан за якето и го просна по гръб на предния капак, притискайки с една ръка китката му, а с другата — гърлото му.
Джонатан се бореше за въздух. Замахна със свободната си ръка към мъжа, ала ударите му бяха слаби и почти безполезни. Отказа се. Докопа автомобилната антена и се опита да се откопчи от нападателя си. Антената се отчупи и увисна между пръстите му.
Пред погледа му надвисна нечия сянка. Симон, стиснала камък в ръка, замахна и удари мъжа.
— Спри! — извика тя. — Пусни го!
Мъжът я зашлеви през лицето Симон залитна и главата й се удари в паважа с глухо тупване.
Секунда по-късно ръката отново стисна гърлото на Джонатан, този път още по-здраво.
Очите му виждаха единствено намръщеното, издълбано от белези лице, надвесено на сантиметри от неговото. Вонята на бира, лук и цигари го задушаваше. Нападателят му го издърпа надолу по капака и вкопчи като стоманени клещи и двете си ръце около шията му. Джонатан усещаше, че се задушава.