— Каква връзка по-точно? — попита Фон Даникен.
— С Белгия…
— Не. Ламерс е работил в Брюксел една-две години, но това е било през 1987, преди двайсет години. Кажи ми какво откри?
Винсент изсумтя разочаровано.
— Проследихме истинския притежател на паспорта, Джулс Гай. Открихме заявлението му и намерихме доматен адрес, акт за раждане, дори данъчна справка. Бизнесмен от международна величина, ако те интересува. Притежава дузина компании, пръснати в целия свят. Занимава се с облекла. Пътува доста из Дубай, Делхи, Хонконг…
Фон Даникен се замисли за многобройните печати в паспортите на Ламерс.
— Значи такъв човек съществува?
— О, да — отвърна Винсент многозначително. — И то с жена, с деца, с къща на авеню „Тервурен“. Съществува, и още как.
— Какво намекваш? Че Ламерс е водил двойствен живот? Едно семейство в Цюрих, едно в Брюксел?
— Не, това поне е сигурно. Ламерс и Гай определено са две различни лица.
Чак тогава Фон Даникен долови клаксон на кола в слушалката.
— Франк, откъде се обаждаш?
— От телефонна кабина. Единствената останала в Брюксел.
— Телефонна кабина ли? Какво, по дяволите, правиш там?
— Пазя си гърба.
— Франк, откри ли Гай, или не?
— Разбира се, че го открих. — Винсент замълча и тонът му омекна. — Паспортът на Гай е дубликат. Загубил е оригиналния по време на пътуване и незабавно е трябвало да направи нов. Така се е озовал в посолството ни в Аман.
— Какво е правил там?
— Посетил е фабрика за платове. Всичко е законно. Звъннах на момчетата в посолството и те се сетиха за случая. Всъщност спокойно мога да кажа, че никога няма да го забравят.
Фон Даникен притисна слушалката по-близо до ухото си, напрягайки се да чува Винсент сред шума от минаващите автомобили. Чудеше се какво толкова запомнящо се може да има в преиздаването на един паспорт.
— Станало е преди две години, през август — продължи Винсент. — Гай се появява в посолството и съобщава, че паспортът му е откраднат от хотелската му стая, заедно с портфейла му и още някои вещи. Представил шофьорската си книжка като удостоверение за самоличност. Приятен човек, по думите на всички. Незабавно му бил издаден нов паспорт. Две седмици по-късно в канавка били открити телата на европейски гражданин и съпругата му. От местната жандармерия докладвали, че двойката е била убита от бандити, но не може да се твърди със сигурност. Били са мъртви от доста време. Може би месеци. Можеш да си представиш състоянието на труповете в оная жега, да не говорим за пустинните чакали и мухите. Крадци обрали всичките им лични вещи, така че било невъзможно да бъдат идентифицирани. В края на краищата полицията проследила колата под наем и така стигнали до някакъв малък хотел. Замъкнали управителя в моргата и той потвърдил, че труповете са били гости на хотела му. Разпознал ризата на мъжа. Според него човекът бил Гай.
— Но не са успели да го докажат…
— Успели са, и още как. Семейството му поискало ДНК тест. Отнело три месеца, но в крайна сметка управителят се оказал прав. Със сигурност бил Гай.
— Искаш да кажеш, че Ламерс е бил онзи, който е подал заявление за нов паспорт?
— Ти ми кажи. Метър и осемдесет висок, осемдесет и пет килограма, светла към посивяла коса, синеок?
Фон Даникен мислено си припомни проснатия в снега труп.
— Доста съвпадения…
— Знаеш ли какво си мисля, Маркус? Онзи случай в пустинята… Онова също е било дело на професионалист.
Имаше нещо обаче, което Фон Даникен още не можеше да си обясни.
— Но това е станало преди повече от година. Вие със сигурност сте блокирали паспорта.
— Разбира се. И то незабавно.
— Къде е проблемът тогава? Защо ми звъниш от монетен телефон?
— Защото месец по-късно някой го е деблокирал.
— Кой? — наостри уши Фон Даникен.
Отсреща настъпи мълчание. Някъде там, по оживения брюкселски булевард се разнесе клаксон на камион.
— Някой високо по етажите, Маркус. Много високо…
15.
— Копелета! Негодници! — Симон Ноаре удряше ядосано по таблото с всяка ругатня. — Той се опитваше да те убие! Защо?
— Не знам — замислено отвърна Джонатан. Не спираше да трепери, въпреки горещата струя въздух от климатика. Образът на полицая, опитващ се неумело да измъкне стърчащата от ухото си антена, не излизаше от съзнанието му.
— Трябва да се сетиш! — настояваше Симон.