— Искаха багажа. За друго не мога да се сетя. Когато оказах съпротива, човекът загуби самообладание.
— Заради едни чанти? Трябва да има и нещо друго! Със сигурност…
— Какво очакваш да ти кажа? — прекъсна я Джонатан. — Никога през живота си не съм виждал тези хора. Изплашен съм точно колкото теб. Няма полза да се караме. Трябва да решим какво да правим.
Симон притихна.
— Извинявай — каза тя и потъна в седалката си. — Прав си. И двамата сме изплашени. Не исках да…
— Знам, че не си искала. Да помълчим малко, да се поуспокоим и после ще видим какво ще правим.
Бяха спрели високо в планината, на борова поляна с изглед към града. В далечината под тях, на не повече от два-три километра разстояние, в района на железопътната гара проблясваха рояк светлини. Джонатан преброи десет полицейски коли и две линейки.
Мушна показалеца си в идеално кръглата дупка, пробита от куршума в таблото.
— Ония двамата там… Единият е мъртъв, а другият е тежко ранен. Не мога просто да гледам отстрани. Трябва да обясня какво се случи. Цялата тази работа е някаква грешка, ще го разберат… Сигурно са ме объркали с някого.
— Виждаш ли дупката в таблото, Джон? От полицейски куршум е. И изведнъж ти хрумва да се предадеш в ръцете им? — ядоса се Симон.
— Имам ли избор? До този момент всяко ченге в кантона, а може би и в цялата страна, има описание и на двама ни. Висок американец с прошарена коса, придружаван от тъмнокоса жена, пътуват в сребристо BMW петица. До час ще имат и имената ни… Или поне моето. Лесно ще ни открият.
— И какво смяташ да им кажеш? Че всичко е станало при самозащита? И думичка няма да повярват. — Симон взе да рови в чантата си за цигара. — Pourri, Джон. Знаеш ли какво означава? Гнила работа, мръсна. Тези полицаи не бяха стока. — Стисна запалката с две ръце, за да не трепери.
Джонатан разгърна кожената подвързия на картата за самоличност. Оскар Щудер. Полицай. Районно управление Граубюнден. И тогава забеляза, че колата не приличаше на обикновена полицейска патрулка. Нямаше двупосочна радиостанция, нито компютър. Липсваше дори поставка за оръжие. Цареше подозрителна чистота, по стелките нямаше и прашинка, не се виждаха празни картонени чаши от кафе… Според показанията на контролното табло, колата беше на две хиляди километра. В страничния джоб на вратата имаше някакви документи. Договор за ползване на автомобил под наем, издаден на името на Оскар Щудер. Колата е била наета същата сутрин в десет часа за период от едно денонощие.
Pourri. Отлично знаеше значението на думата.
Намерението му да ходи в полицията се изпари.
Остави документите обратно.
— Те знаеха, че съм американец — каза. — Чакали са ме.
Симон кимна и потърси погледа му. Очите й преливаха от тревога, също като неговите.
Джонатан се извърна към кожената чанта и опакованата кутия.
— Отвори ги — каза тя. — Да разберем какво толкова има вътре.
Той посегна първо към пакета. Сряза връвта с швейцарското си ножче. Разви хартията и отдолу се показа луксозна, лъскава черна кутия. В горния десен ъгъл имаше златна релефна щампа с името на дизайнера.
— Bogner — отбеляза Симон. — Сигурно е подарък.
— Така изглежда — недоверчиво отвърна Джонатан и отряза панделката около кутията.
Bogner изработваха скъпи дрехи за богаташи, за да са топло облечени, ала в същото време и елегантни по време на почивките си в Алпите. Миналия октомври, докато пътуваха до Шамони, двамата с Ема бяха надникнали на шега в един от техните магазини. Денят беше слънчев, спомни си Джонатан; един уикенд точно в началото на зимата, когато студът във въздуха започва да хапе.
— Избери си нещо — му бе прошепнала Ема, докато разглеждаха наоколо. Бяха нахлули в тила на „врага“ — суетните богаташи.
Джонатан посочи един тъмносив пуловер.
— Ето това.
— Твой е.
— Наистина ли? — Играта им започваше да му харесва.
— Отива ти. Ще го вземем — обърна се тя към продавачката.
— Сериозно ли? — възкликна той изненадано.
Ема хвана ръката му.
— Имам тайни спестявания — прошепна в ухото му тя.
— Нима мадам е крила пари, спечелени от „Монопол“, в кутия за обувки?
Вместо да отвърне, Ема продължи да разговаря с продавачката така, сякаш него го нямаше.
— Най-големият размер. Опаковайте го, ако обичате. Подарък е за съпруга ми. — Шеговитата нотка в гласа й изчезна. В погледа й — също.