Мястото носеше името Роман — в памет на водача, убит от лавина, докато се спускал в улея. Ема ококори широко очи. Погледна към Джонатан и поклати глава.
— Прекалено стръмно е.
— Справяли сме се и в по-трудни ситуации.
— Не, Джонатан… погледни наклона. Няма ли друг начин?
— Не и днес. Ем, трябва да се махнем оттук или ще замръзнем до смърт.
Тя се приближи до ръба, надзърна предпазливо, ала в миг се отдръпна назад и сведе глава към гърдите си. После изрече колебливо:
— Какво пък толкова! Стигнали сме дотук. Да го направим.
— Един скок, бързо завъртане и оттам нататък е проста работа. Както казах, справяли сме се и с по-трудни неща.
Ема кимна, вече малко по-уверено. За момент дори си повярва, че всичко е наред, че изобщо не ги грози замръзване и че с нетърпение очаква да провери издръжливостта си в това почти самоубийствено спускане.
— Добре тогава. — Джонатан свали ските си и обели подложките. Стисна едната от тях като брадва, изсече парче сняг, което стигаше до кръста му, и го бутна през ръба. Ледената буца се хлъзна по наклона и се срути в пропастта. Повлече след себе си малко от преспите, но като цяло склонът остана спокоен.
— Следвай ме — каза той. — Аз ще водя.
Ала Ема застана пред него; върховете на ските й стърчаха над снежния корниз.
— Върни се — нареди той, докато припряно нахлузваше ските си. На лицето й бе изписано онова изражение. Нямаше нужда да я поглежда дори, за да го разбере. Усещаше го. — Нека аз да съм пръв.
— Няма да ти позволя да поемеш цялата тежест.
— Не си го и помисляй дори!
— Ще се видим долу, чу ли?
И преди той да успее да продума, тя се оттласна, затаи дъх и се спусна. Ските й удариха леда със свистене. Приземи се тромаво върху наклона и със светкавична бързина се понесе странично надолу. Водещата й ска леко се килна и заора в снега. Ръцете й стърчаха прекалено високо, изглеждаше напълно загубила контрол. Погледът на Джонатан се стрелна към скалите от двете страни на улея. Завърти! — крещеше вътрешният му глас.
Три метра я деляха от тях… два… В следващата секунда тялото й изпълни перфектно завъртане и смени посоката.
Джонатан въздъхна с облекчение.
Ема се спусна косо по наклона и направи още едно безупречно завъртане. Ръцете й се отпуснаха. Тя присви колене, за да овладее неравностите. От умората й не бе останала и следа.
Джонатан вдигна победоносно ръка. Успя! Само след трийсет минути щяха да седят в някое от сепаретата на ресторант „Штафлалп“ във Фрауенкирх с димящи чаши ароматно кафе пред себе си и да обсъждат през смях случилото се, сякаш животът им изобщо не е бил в опасност. След това щяха да се качат в хотела, да скочат в леглото и…
Ема падна при третото завъртане.
Вероятно бе закачила някой камък или беше направила завоя част от секундата по-късно и бе ударила ските си в скалата. Стомахът му се присви. Изпълнен с ужас, гледаше как тялото й се пързаля надолу по улея. Тя се мъчеше да забие ръце в снега, ала наклонът бе твърде стръмен и заледен. Пропадаше все по-бързо и по-бързо. Тялото й удари буца и се преметна във въздуха като парцалена кукла. Приземи се и кракът й остана усукан под нея. Снегът наоколо сякаш експлодира. Ските й хвръкнаха във въздуха, а Ема започна да се премята презглава надолу.
Джонатан извика и се хвърли в улея. Спускаше се стремглаво, разперил ръце за равновесие, с изопнато тяло. Гмурна се в облак от ситни снежинки и за момент се изгуби в белотата пред себе си, губейки представа за посоката. Изправи ските и се стрелна напред.
Ема лежеше по корем на дъното на склона, със заровено в снега лице. Джонатан спря, свали ските си и нагази с широки крачки в снега, отчаяно търсейки с поглед дори слабо помръдване на тялото й.
— Ема — тревожно извика той. — Чуваш ли ме?
Свали раницата, коленичи, извърна я и почисти снега от устата и носа й. Постави ръка на гърдите й и усети, че диша. Сърцето й туптеше ритмично. Извади от раницата найлонова торба, в която носеше резервна шапка, ръкавици, очила и капиленова1 риза. Нагъна дрехата и я постави под бузата й.
Ема се размърда.
— По дяволите! — промърмори тя.
— Не се движи — нареди той със строгия си глас на лекар. Опипа крака й от бедрото надолу. Изведнъж лицето й се сгърчи от болка.
— Не… спри! — извика тя.
Джонатан отдръпна ръце. На няколко сантиметра над коляното й, изпод панталона, стърчеше нещо остро. Той се вгледа в странната издутина. Само едно нещо можеше да изглежда по този начин.