— Няма никого — съобщи по радиостанцията на Марти. — Пътническото и багажното отделение са чисти.
— Как така „чисти“? — упорстваше Марти. — Не може да бъде.
— Не е на борда на самолета, освен ако не е натъпкан в някой куфар.
— Продължавай да търсиш.
Главният инспектор направи втори оглед на багажното, проверявайки и за скрити кухини. Не откри нищо, затвори капака и се върна в пътническото отделение.
— Провери ли целия самолет? — попита Марти, застанал със скръстени ръце до капитана.
— От край до край. На борда няма други пътници, освен господин Палумбо.
— Невъзможно. — Марти го погледна с укор. — Имаме доказателство, че пътникът е в самолета.
— И какво е това доказателство? — попита Палумбо.
— Не си играй с мен — предупреди го Марти. — Знаем кой си и за кого работиш.
— Знаете, така ли? Ами в такъв случай, да ви обясня…
— Какво? — наостри уши Марти.
— Човекът, когото търсите… Пуснахме го преди трийсет минути над ония ваши големи планини. Каза, че винаги е искал да види Алпите.
Министърът отрони изумено:
— Не може да бъде!
— Сигурно това е блокирало двигателя. Ако не това, то някоя гъска. — Палумбо погледна през прозореца и поклати глава, видимо развеселен.
Фон Даникен дръпна Марти настрана.
— Излиза, че информацията ни е грешна, господин министър. На борда няма затворник.
Марти погледна назад, побелял от яд. Целият се тресеше от гняв. Кимна на пътника и напусна самолета.
На вратата пазеше командос. Фон Даникен го отпрати с ръка, изчака го да излезе и се обърна към Палумбо.
— Уверен съм, че механиците ни ще отстранят повредата възможно най-скоро. В случай че времето не се подобри и летището продължава да е затворено, бихте могли да отседнете в хотел „Росли“. Приятен е и е съвсем наблизо. Моля, приемете извиненията ни за причинените неудобства.
— Приемам ги — отвърна Палумбо.
— А, между другото — каза Фон Даникен, — случайно намерих това на пода. — Той се приближи и пусна нещо малко и твърдо в ръката на служителя от ЦРУ. — Надявам се да ни държите в течение, ако откриете нещо, което ни засяга.
Палумбо изчака Фон Даникен да излезе и отвори дланта си.
Върху нея лежеше откъснат човешки нокът, изцапан с кръв.
3
— Няма я.
Джонатан стоеше на билото на хълма, на двеста метра под подножието на Роман. Вятърът свистеше наоколо, засипваше го с пелена от сняг, после за кратко утихваше. С помощта на бинокъл успя да различи очертанията на кръстосаните ски, буквите П и О, изписани върху одеялото, и оранжевата дръжка на лопатата вляво. Но не виждаше Ема.
Джонатан заряза тримата мъже от планинската спасителна служба в Давос и тръгна да изкачва последния хълм. Бяха минали четири часа, откакто се отправи да търси помощ. Кръстосаните ски бяха затрупани до ремъците, но по раницата й имаше не повече от сантиметър сняг. Той я отвори и забеляза, че сандвичите ги нямаше. Термосът й беше празен. Пусна раницата в краката си. Очертанията на тялото й върху снега все още личаха. Съвсем доскоро е била тук.
Джонатан активира лавинния предавател на кръста си и се завъртя в кръг, търсейки сигнал. Предавателят имаше самонасочващ се механизъм с обхват от сто метра. Апаратът произведе дълъг непрекъснат сигнал — тест функция — и замлъкна. Само леденият вятър ехтеше наоколо…
— Улови ли сигнал? — попита Сеп Стайнер, водач на спасителния отряд, веднага щом Джонатан се появи. Стайнер беше нисък, слаб мъж, с хлътнали бузи и безизразни цепки вместо очи.
— Нищо.
И точно тогава забеляза алената капка кръв в снега. Наведе се да я докосне и видя още една няколко сантиметра по-нататък; после още една.
— Насам — извика Джонатан и махна с ръка към останалите.
— Не ходи натам — предупреди го Стайнер. — Има пукнатина няколко метра по-нататък.
— Пукнатина ли?
— Доста дълбока. Стига до дъното на ледника.
Джонатан присви очи в безуспешен опит да я види през непроницаемата бяла стена.
— Вържете ме. — Той свали ските си, напъха се в осигурителния ремък и закопча въжето за кръста си.
— Внимавай — предупреди го Стайнер, събу ските си и завърза въжето му към своя ремък. — Не искам да изгубим и теб.
Джонатан се обърна и го погледна.
— Още не сме я изгубили.
Отначало капките едва се забелязваха. После ставаха все по-големи и все по-нагъсто, докато накрая се сляха в непрекъсната линия. Сякаш някой бе пробил кутийка с червен сироп и я бе изливал в снега. Кога точно бе минала Ема оттук, се питаше Джонатан. Преди пет минути? Десет? Наведе се и различи стъпка от здравия й крак и диря от влаченето на другия. Отпред в снега се виждаше вдлъбнатина, а в центъра й — зееща дупка.