Не беше предупредил хората си по-надолу не само защото бяха съвсем близо до постигане на целта, а и защото превозното средство, изглежда, не представляваше някаква заплаха и не се движеше към тях. Освен голямата скорост, нямаше нищо необичайно, което да забележи отдалеч. Но после то се обърна към тях.
Бяха ги предупредили, че може да срещнат лендроувър или една-две коли. Но от по-близо онова не приличаше на нищо познато. Отначало си помисли, че може да е някаква гъсенична селскостопанска машина.
Наблюдаваше я през бинокъла си. Когато се приближи, сърцето му заби като чук и някаква паника го сграбчи за гърлото. Забеляза картечницата на една изпъкналост до предния пътник и разбра, че пред себе си имаше нещо, измислено единствено с цел да убива.
Двете сигнални ракети блеснаха в небето. Той погледна нагоре, после към двамата убийци долу и изведнъж го обзе ужасен страх. Започна да тича. Беше избрал добре пътя си за спасение. Беше открил лека вдлъбнатинка между два хълма, която беше под такъв ъгъл, че не можеше да бъде забелязан отдолу. Освен това имаше и прикритието на скалните треви и пирена. Не преставаше да тича. Цялото му същество долавяше, че която и да беше мистериозната сила, унищожила неговите другари, сега търсеше него със същата цел.
От време на време спираше за миг и се ослушваше да разбере дали го следят. Постепенно доби увереност и започна да изчаква по-дълго. Стана му ясно, че се е измъкнал, без да го забележат. Започна да се успокоява. Скоро щеше да стигне до падинката между хълмовете, където беше кацнал хеликоптерът.
Беше изминал половината път през откритата падинка, когато чу глас зад себе си. Стискаше в ръка заредения автомат с вдигнат предпазител. Много пъти беше тренирал такава ситуация и можеше да се обърне и улучи цел на петдесет крачки само за части от секундата.
Почти получи отплата за тренировките. Може и да беше малко по-бърз от рейнджъра зад него, макар че дали щеше да успее да стреля навреме беше съвсем друг въпрос, който впоследствие беше обсъждан най-разпалено.
Като се обърна, видя двучленния екипаж на гънтрека, който се беше отправил към хълмовете, за да застане в засада на хеликоптерната площадка. Всеки от рейнджърите го простреля по веднъж в гърдите и в главата с бронебойни патрони. Предпазните жилетки ставаха все по-добри от ден на ден и спасяваха най-неприятните хора. Най-добре беше да се подсигурят.
Едно подразделение от редовната армия беше пуснато да претърсва острова заедно с въоръжени детективи.
Най-близката болница беше районната в Конимара. Тя беше вдигната по тревога и в нея с хеликоптер беше изпратен военен лекарски екип, специализиран в лечението на огнестрелни рани.
За всеки случай бяха взети и други предпазни мерки. Рейнджърите в цялата страна, както и другите организации на силите за сигурност, бяха поставени в бойна готовност. Пътниците и колите бяха подложени на щателни проверки както при влизане, така и при излизане от страната. Ирландия имаше известно предимство като остров — достъпът до нея беше възможен само на ограничен брой места.
3.
Токио, Япония, 2 януари
Старши инспектор Аки Адачи лежеше на дивана в кабинета си в Кейшичо — щаба на Токийското столично управление на полицията — със събути обувки, разкопчана риза и вратовръзка, окачена на настолната лампа върху бюрото му.
Той рядко използваше кабинета си, тъй като предпочиташе, когато работи, да седи в общата зала с екипа си, но за сериозна релаксация, каквато се изискваше след особено енергично кендо2 в полицейското дожо3, хоризонталното положение върху диван беше по-подходящо.
Единствената неприятност беше, че диванът не беше достатъчно дълъг. Според Адачи бюрократите, които доставяха тези неща, бяха като служителите по цял свят и изоставаха в разбиранията си поне с двайсет години. Те още не бяха възприели факта, че днешните японци бяха с десетина-дванайсет сантиметра по-високи от родителите си, а техните деца — отглеждани с хамбургери на Макдоналдс и млечни шейкове в допълнение към разумните неща, като ориз, сурова риба, водорасли, сурови яйца и супа от соево брашно и ориз — изглеждаха така, сякаш се бяха отправили към небесата.
Адачи погледна краката си, които беше опънал върху облегалката на дивана, предназначен уж за трима души. На четирийсет и две, с неговите метър и седемдесет и пет, той беше далеч от поколението на Биг Мак, но така или иначе имаше над средния ръст. Това беше полезно, ако фиксираш отвисоко някой заподозрян, но малко неудобно, ако трябва да влачиш някого. Все пак онези дни на тичане по улиците и криене във входовете бяха почти минало. Рангът беше чудесно нещо.