Малцина мъже от рода Фицдуейн бяха умрели в леглата си. Преждевременната смърт бе нещо като традиция за неговия род.
„Не искам Боти да остане сам — помисли си Фицдуейн. — Досега съм поемал достатъчно рискове.“
После заспа.
Токио, Япония, 28 юни
— Добро утро, сержант-сан! — бодро поздрави Фицдуейн. След продължителната работа до късно предишната нощ Фицдуейн бе спал малко, но дълбоко. След няколко дни щеше да се върне в Ирландия и много скоро щеше да види Боти и Катлийн. Тъгуваше за тях. Но преди това трябваше да купи някои неща. Боти беше привилегирован, защото имаше любвеобилен баща, който го бе научил да очаква подарък при всяко завръщане, а Катлийн заслужаваше нещо специално.
Тази сутрин Фицдуейн непрекъснато мислеше за дома си. Посещението в „Намака Стийлс“ не беше обсебило мислите му. Навън, за разлика от предишните дни, грееше слънце, влажността на въздуха бе поносима и той се чувстваше добре. И ако се изключеше характерът на предстоящото му посещение, той наистина се наслаждаваше пълноценно на оставащите броени дни от престоя му в Япония, и ако трябваше да бъде поточен, обект на интереса му бяха най-вече японците. Вярно е, че човек се нуждаеше от търнокоп и рудничарска лампа, за да пробие стената, с която те се обграждаха, но вътре го очакваха щедри награди. Сержант Ога беше най-удачното потвърждение на тази теза.
Ога и застъпилите дневно дежурство се поклониха.
— Сержант Ога, наистина ще ми липсвате — рече Фицдуейн. — Започвам да свиквам да прекарвам всеки ден от живота си в компанията на четирима от най-добрите детективи на ТСПУ и просто искам да знаете, че съм ви благодарен за това, което правите. Ако не бяхте вие, вече можеше да не съм сред живите. Естествено тогава нямаше да знам, че не съм, но съм ви много задължен, че в момента съм.
Сержант Ога се изчерви. Не разбра точно какво казваше гайджинът, особено последните му думи, но чувствата, вложени в думите, не се нуждаеха от превод. Той предаде обобщено съдържанието на направеното от гайджина изявление на останалите трима детективи и всички едновременно се поклониха на Фицдуейн.
Той отвърна на поклона, после премина към деловата част. Беше установил, че размяната на поклони можеше да продължи безкрайно, освен ако човек не изнамереше някакъв повод, за да я прекъсне — да речем, пристигането на асансьора или такси, което го чака, просто някакъв претекст, за да разкъса този омагьосан кръг.
— Лимузината на корпорацията „Намака“ ще пристигне около девет и половина, за да ме закара до „Намака Тауър“ — каза Фицдуейн. — Оттам ще пътувам заедно с братята Намака до металургичния завод. Почти целия ден ще бъда там.
— Братята Намака не ми внушават доверие, Фицдуейн-сан — каза Ога. — Те са опасни и безскрупулни хора.
— Те са причината да бъда в Япония — възрази Фицдуейн.
Сержант Ога поклати глава:
— Това не ми харесва, Фицдуейн-сан.
— Опитвам се да разтърся клетката им, без да бъда изяден — обясни с усмивка Фицдуейн. — Мислете за себе си като за пазача.
Но на Ога не му беше весело. Разбираше, че при подобни обстоятелства защитата, осигурявана от полицията, на практика ставаше напълно неефективна.
— Въоръжен ли сте, Фицдуейн-сан? — попита той. — И сложихте ли си противокуршумна жилетка?
— Напомняте ми за майка ми от годините на моето детство, сержант-сан — каза Фицдуейн, — но отговарям с „да“ и на двата въпроса.
— Искам двама от моите хора да бъдат с вас в лимузината, Фицдуейн-сан. Не е достатъчно просто да ви следваме. Както няма да е достатъчна само една кола. Ако трябва да говорим конкретно, необходими са ни най-малко две коли.
Фицдуейн се разсмя.
— Сержант-сан, аз не съм президентът на САЩ, нито италиански съдия, разследващ мафията. Една кола след лимузината, в която ще бъдете вие четиримата, както обикновено, ще е напълно достатъчна. Освен, разбира се, ако имате нова информация?
Ога поклати отрицателно глава.
— Вижте, сержант-сан — започна Фицдуейн, — опитваме се да постигнем баланс между разумните предпазни мерки и желанието да заставим Намака да направят някакъв ход. Ако бъда заобиколен от телохранители, няма да имат възможност за маневри и тогава няма да постигнем нищо. Необходим е елемент на предварително пресметнат риск. Животът навън непрекъснато ни поднася изненади.