Без да изключва сирената, детективът на волана превключи на по-висока предавка и натисна до пода педала на газта, след като мигновено изведе колата в лентата за изпреварване.
Няколкостотин метра пред тях се движеше кола, която сякаш беше лимузината, взела гайджина, но разстоянието бе твърде голямо и не можеха да видят цифрите на регистрационния номер. Полицейската кола бързо скъсяваше разстоянието и ето че вече можеха да видят номерата на лимузината пред тях. Беше лимузината на „Намака“.
Ога си даде сметка, че сърцето му бие учестено, а адреналинът в кръвта му се бе покачил рязко. Изключи сирената и опита да се успокои.
— Помислих, че този път наистина ще се случи нещо — каза шофьорът. — Както изглежда, напразно сме се потили, сержант-сан. Ето че мишената е отново пред нас, при това в съвсем изрядно състояние.
Изведнъж пред тях лумна огромно жълто сияние и лимузината, в която се намираше гайджинът, се превърна в куп разнебитени железа, стъклени парчетии, горяща тапицерия и обезформени човешки крайници.
Едва около секунда по-късно се чу оглушителният гръм от експлозията и полицейската кола, която вече забавяше ход, тъй като шофьорът инстинктивно бе скочил върху педала на спирачките, беше запратена към мантинелата от силната взривна вълна. Завъртя се странично няколко пъти, но не се преобърна, след което вече смачканата кола спря сама, сякаш имаше собствена воля, в непосредствена близост до хаотично разпръснатите по шосето отломки.
Сержант Ога опита да се измъкне, но страничната греда от неговата страна на купето беше хлътнала навътре от удара и никоя от двете врати не можеше да се отвори. Шофьорът беше в безсъзнание, увиснал напред върху предпазния колан, а от порезната рана на челото му се стичаше кръв. Двамата детективи на задната седалка бяха изпаднали в силен шок, но не бяха ранени.
Те излязоха през единствената задна врата, която можеше да се отваря, а Ога се промъкна между двете предни седалки, след което последва техния пример.
Остави двамата детективи да се погрижат за шофьора, а той прекоси краткото разстояние, което ги делеше от все още димящите останки от лимузината на „Намака“, и надникна в нея.
Докато оглеждаше, изпита чувството, че се наблюдава отстрани. Вътрешността на лимузината смърдеше на изгорели газове и прегоряло месо и цялата беше покрита с обгорели останки от човешки органи. Почувства, че му се гади. Но друга част от ума му — тази на професионалния детектив — констатира, че долната част на купето беше останала невредима, макар и леко изкривена навън. Явно, че взривът е бил поставен вътре в колата или е бил продълговат снаряд с формата на ракета, който беше проникнал отвън и след това беше експлодирал. Никъде по купето не се виждаха следи от пробив, но не беше изключено снарядът да бе проникнал през някой от прозорците.
Колкото и противно да му беше, Ога се опита да установи колко тела можеха да бъдат сглобени от останките в лимузината и дали щеше да открие кое от тях принадлежи на гайджина.
Няколко минути по-късно той се извърна, едва потискащ желанието си да повърне и загубил всякаква надежда. Трупът на задната седалка беше с приблизително същите размери, височина и телосложение като тези на Фицдуейн-сан и със сигурност спадаше към кавказко-азиатския антропологичен тип. Успя само да зърне ръчния часовник, който много приличаше на военния „Ролекс“, който носеше гайджинът.
Нямаше никакво съмнение. Гайджинът беше мъртъв. Дълбоко покрусен и шокиран, сержант Ога се върна при смачканата полицейска кола със свалени отличителни знаци и провери радиостанцията. За негова изненада, тя все още работеше.
Започна да докладва от мястото на събитието. Когато свърши, забеляза Танабу-сан, която правеше оглед на останките от лимузината. Не можеше да се каже, че е изненадан. Коанчо имаше собствени правила, а Чифуне Танабу определено преследваше свои собствени цели и проявяваше, макар не явно, силен интерес към гайджина. Ога отдавна бе забелязал това.
— Сержант-сан — обърна се към него Чифуне, — видяхте ли какво точно стана?
Ога забеляза, че тя изглежда по-скоро озадачена, отколкото натъжена, и това го изненада.
По правило човек трудно можеше да разбере работещите за Коанчо, но точно сега бе очаквал по-човешка реакция от нейна страна. Разказа накратко какво се бе случило.