Кей Намака! Неговият силен и самоуверен глас не можеше да бъде сбъркан. Фицдуейн отвори очи. Пред него стоеше Кей, облечен от глава до пети в средновековни самурайски одежди, включително и двата меча, висящи на специално предназначените за целта кожени ремъци, преметнати през раменете на приносителя. И определено изглеждаше доволен от себе си.
— А аз съм в рая, Намака-сан — сухо отвърна Фицдуейн. — Трябва да ви предупредя, че съм дълбоко разочарован.
Кей се разсмя, после преведе думите на гостите. Чу се смехът на още хора. Фицдуейн, помнейки какво го бе сполетяло при последния му опит да се изправи, остана да лежи, без да се оглежда наоколо, но прецени, че в помещението имаше още трима или четирима мъже. Лежеше върху твърд дървен под. Поглеждайки в пространството зад Кей, забеляза, че по стените бяха окачени старинни оръжия. Тази особеност, съотнесена с официалния костюм на Намака, показваше, че се намираха в дожо, японския еквивалент на salle darrnes17. Спомни си, че Кристиан дьо Гевен бе умрял в подобно място.
— Вие сте смел човек — каза Кей. — Аз ви харесвам, затова ще е по-добре да ви обясня. — В последвалите няколко минути Кей описа с нескрито задоволство как бяха осъществили операцията по отвличането на Фицдуейн.
Кей направи пренебрежителен жест с някакъв предмет, който държеше в дясната си ръка. Фицдуейн се вгледа по-внимателно и не можа да повярва на очите си: предметът беше сгънато ветрило. Този май наистина се вживяваше в ролята си.
— Е, каква е следващата точка от дневния ред, Намака-сан? — попита Фицдуейн. — Определено получавате отличен за изпълнението на операцията по моето отвличане и аз естествено се чувствам поласкан, но предполагам, че в плановете ви е включено и още нещо, достойно за финал на цялата серия операции, ако ми позволите да се изразя на финансов жаргон.
Кей целият засия.
— Фицдуейн-сан — започна той, — отдавна чакам възможност да бъда ваш домакин на среща, обстоятелствата около която няма да налагат ограничения в общуването ни, както това се случваше досега. Най-после можем да говорим открито. Усложнения, произтичащи от полицейската закрила над вас, вече не стоят като пречка за общуването помежду ни и аз мога да ви кажа всичко, което бихте искали да знаете. Ще си прекараме заедно няколко часа и уверявам ви, ще останете доволен от моето гостоприемство. Ще започнем с обиколка на мястото, към което проявихте особен интерес — „Намака Спешъл Стийлс“.
— Обикновено обикалям заводите доста по-лесно, когато съм във вертикално положение — каза Фицдуейн. — Мога ли да се изправя, без да се опасявам, че някой ще ме изрита в слабините?
Кей излая някакво нареждане и двама якудза се втурнаха напред и помогнаха на Фицдуейн да се изправи. Тогава Кей пак заговори, а един мъж излезе напред. Той също беше облечен в самурайски одежди, но изглеждаше някак схванат, сякаш се смущаваше да ги носи.
— Аз съм Гото — каза той. — Новият шеф на отдел „Сигурност“ в корпорацията „Намака“. Президентът ме помоли да ви обясня няколко неща. За нещастие налага се да ограничим свободата ви на движение.
Фицдуейн усети как хващат ръцете му и само след секунди те се озоваха оковани в белезници, които бяха свързани с веригата около кръста му. Глезените на краката му оковаха с букаи.
Гото посочи към един ъгъл на залата и Фицдуейн видя своя „Калико“ и автоматичните си ножове, поставени върху малка маса, заедно с другите вещи, извадени от джобовете му. Бяха му оставили ризата и панталоните, но всичко останало, включително и обувките му, беше взето.
— Малко след като бяхте прострелян с упояващия куршум, открихме миниатюрен предавател, прикрепен към колана ви, Фицдуейн-сан — каза Гото. — Той беше веднага дезактивиран, затова ви моля да не очаквате помощ, възлагайки надежди на него. Вие сте абсолютно сам, лишен сте от свобода на движенията и не разполагате с никакви оръжия, а приятелите ви мислят, че сте мъртъв. Ще проявите мъдрост, ако приемете съдбата си и не ни създавате затруднения. Честно казано, нищо не бихте могли да направите.
Фицдуейн сви рамене безразлично и веригите му издрънчаха. Беше научен винаги да вижда нещата откъм тяхната добра страна, но наистина се затрудняваше да открие нещо весело в настоящото си положение.
— Гото-сан — каза той, — не се смята за учтиво, поне не в моята част на света, да се казва онова, което и бездруго е очевидно.