Гото поруменя.
— Хайде да отидем да видим как изглежда една стоманолеярна — усмихна се Фицдуейн. Но всъщност полагаше големи усилия, за да запази самообладание. Все трябваше да е възможно да направи нещо, но в момента не беше в състояние да измисли нищо. Надеждите му бяха сведени до минимум от съобщението, че бяха открили предавателя.
— Трябва да знаете, Фицдуейн-сан — каза Гото, сочейки към трима недружелюбни на вид здравеняци, гледащи мрачно към Фицдуейн, — че телохранителите ви са членове на „Инсуджи-гуми“, организацията, която вие оскърбихте в деня на пристигането си в близост до хотел „Феърмонт“. Считат, че имат право на реванш.
— И това ли е част от програмата? — попита Фицдуейн.
— Естествено, Фицдуейн-сан — отвърна Гото с неприятна усмивка.
Фицдуейн не каза нищо, но мислено си обеща да отстрани Гото завинаги от пътя си, ако някога му се удадеше удобна възможност. За нещастие в момента това му се струваше малко вероятно.
Докато тътреше нозе по пода, ескортиран от по един якудза от всяка страна, Фицдуейн прецени, че фехтовалната зала имаше размерите на училищен физкултурен салон.
Интериорът се отличаваше с подчертана простота, но изпълнението и архитектурното оформление на залата създаваха усещане за естетически комфорт. Образците на японското архитектурно майсторство наистина си струваше да бъдат видени. Дъските, от които беше изработено дюшемето, бяха направени от някакво дърво с богато преливащи нюанси на текстурата, бяха съединени без нито един ръб — така съвършено се напасваха страничните краища на всяка от тях. Покривът беше куполообразен, а ламперията по него беше изработена от същата дървесина, от която бе направено и дюшемето. Стените бяха варосани в бяло и по тях беше окачена изключителна колекция от средновековни пики, мечове и ками от всички части на света. Поглеждайки към отсрещната стена, Фицдуейн забеляза, че на нея имаше всичко — от испански рапири до малоазийски бойни ножове.
Правеше впечатление липсата на огнестрелни оръжия. Кей Намака бе човек, който се интересуваше повече от света на въображението, отколкото от реалността, но това не го правеше по-малко опасен.
Малкото шествие премина през две двукрили врати, в преддверието между които всички се обуха. Когато преминаха през втората врата, която беше двойно остъклена и промишлено изработена, шумът стана по-силен и пред очите на Фицдуейн се откри модерно технологическо оборудване, с което беше съоръжен металургичният завод.
Следователно дожото се намираше в самия завод. Сега вече започваше да проумява някои неща по-добре. „Намака Тауър“ всъщност беше символ на съвместния успех на двамата братя. А металургичният завод бе рожба само на Кей. Макар че вероятно струваше милиарди, той всъщност беше като кашона с играчки за едно пораснало дете.
В момента се движеха по тясна пътека, която се крепеше върху метална конструкция, обезопасена с перила от двете страни. Пътеката отвеждаше към метална стълба, по която щяха да стигнат на нивото, на което бяха разположени производствените съоръжения, но Кей Намака вдигна ръка, за да покаже, че трябва да спрат и се обърна към Фицдуейн.
— Стоманата, Фицдуейн-сан — започна той, — е моята голяма страст и радост. Тя е едно просто и същевременно изключително сложно явление. Тя е символ на човешкото превъзходство и най-висшата връзка между човека и природата. Стоманата стои в основата на легендите. Стоманата е силен и красив материал, податлива е на обработка, притежава изключителна гъвкавост и представлява технологически елегантно решение. Тя е стратегически най-важният ресурс по време на война и един от основополагащите елементи на мира. Корабостроенето, самолетостроенето и цялата автомобилна индустрия зависят от нея. Цели нации са се формирали благодарение на нея. С нея разрязваме храната на своята трапеза — замълча. — А създаването на производни на нея продукти на висотата, на която ние правим това тук, е процес, който поражда вълнение, невъзможно да се опише с думи. То предизвиква физическа възбуда — нещо повече — със своята мощ, драматизъм и красота то е дори сексуално възбуждащо.
След като завърши речта си, Кей Намака се вторачи напрегнато в лицето на Фицдуейн, сякаш се опитваше да му предаде по телепатичен път своето преклонение към стоманата.
Представляваха доста странна гледка. На преден план бе Кей, облечен от глава до пети в самурайски одежди, включващи и пищно украсена шапка с два рога встрани, с която изглеждаше като изкопаемо от средните векове, а зад него на височината на раменете му се виждаха огромните машини, пещи и други съоръжения, символ на високоразвитите технологии от края на двадесети век. Странно все пак, но Кей не изглеждаше нелепо в това обкръжение. Връзката, съществуваща между воина и стоманата, оставаше ненакърнена през всички векове.