Фицдуейн премести погледа си върху Кей и леко се поклони.
— Благодаря ви за окуражаващата духа ми реч, Намака-сан — сухо рече той. — Ще направя всичко възможно да изпълня задълженията си по подобаващо достоен начин.
Друг от якудзите излезе напред, постави внимателно една рапира върху полирания под пред Фицдуейн и бързо се оттегли заднишком. Фицдуейн направи почти небрежно няколко крачки напред, но без да изпуска от очи Хитаи, коленичи на единия си крак и взе рапирата. Хитаи не помръдна. Просто гледаше втренчено гайджина и нито една черта на лицето му не потрепваше.
Фицдуейн бе научил от баща си не само правилата за водене на бой с меч, но също и част от историята на фехтовалното изкуство. Личното убеждение на баща му бе, че умението за боравене с острието беше по-скоро природно заложено, а не съзнателно усвоено, затова докато бе тренирал със своя млад ученик, той непрекъснато му бе говорил, едновременно за да му обяснява и за да го разсейва. Резултатът от този подход, след много години на тренировка, бе, че Фицдуейн се сражаваше, разчитайки главно на своя инстинкт и на рефлексите си, а преди решаващите битки съумяваше да изчисти напълно съзнанието си и да не мисли за подробности, свързани с тактиката, която трябваше да възприеме.
„Най-старият меч, за който съществуват данни, Хюго — беше обяснил бащата на Фицдуейн, — е египетско оръжие, изработено от бронз, и е датирал от деветнадесети век преди новата ера. Наричали са го хопеш. Имал е дълга дръжка, а острието му е наподобявало острието на кама. В действителност това е било по-скоро нож, отколкото меч, но забележителното при него е бил фактът, че е било изработено от монолитен метален къс. Някъде около петнадесети век преди новата ера започнали да произвеждат бронзови мечове с по-голяма дължина на острието. Те представлявали прободни оръжия, дълги около деветдесет сантиметра и широки едва около сантиметър и половина. Тенденцията е била правилна, но не и технологията. Бронзът е мек метал и едно дълго острие с вече споменатата ширина много лесно би се огънало, затова по-късно започнали да изработват остриетата по-къси и с листовидна форма.“
Фицдуейн, с рапира в ръка, бавно се отдалечи на няколко крачки от Хитаи, отстъпвайки заднишком. Якудза погледна учудено Кей Намака, след това започна да се приближава към гайджина. Катаната на Хитаи все още беше в ножницата си.
„Постепенно някъде около първи век преди новата ера желязото изместило бронза, а листовидната форма на острието била удължена и така се появил испанският меч, оръжието с късо и широко острие, с което били въоръжени римските легионери. Испанският меч е имал дължина около шестдесет сантиметра и ширина на острието приблизително пет и по онова време се е считал за произведение на изкуството. Бил е предназначен да убива чрез прободен удар. Бил е достатъчно дълъг за водене на сражение от близко разстояние и е можел да пробива щита, но не прекалено дълъг, за да се огъва или да пречи на сражаващите се в непосредствена близост. Носили са го окачен от дясната страна, за да бъде удобен за лесно и бързо изваждане от предпазната ножница, освен това е бил лек, имал е компактна форма и е бил смъртоносен. За разлика от римляните, галите се сражавали с дълги мечове, предназначени за нанасяне на разсичащите удари. Още от самото начало на фехтовалния прийом за водене на сражения възникнал спорът дали мечът представлява предимно прободно или разсичащо оръжие. Е, римляните са предпочитали да използват предимно прободните оръжия, а тяхната империя е просъществувала най-дълго от всички останали. Тяхна е поговорката: «Dias incias hi puncta mortalis est», която си струвала бъде запомнена дори в наши дни. В превод звучи така: «Два инча в подходящото място могат да бъдат смъртоносни.»
Прободният удар по мое мнение, което споделям две хилядолетия след като римляните стигнали до същото заключение, все още си остава най-опасният прийом при сражение с мечове.“
Якудза-сенсей се огледа нетърпеливо. Гайджинът бе започнал да отстъпва назад бавно, но продължително и скоро щеше да излезе извън очертанията на полирания под и да стъпи на постелките татами, където обикновено сядаха зрителите. Все пак не му оставаше още много простор за отстъпление. Край стената стояха двамата якудза с преметнати през рамо леки картечници „Узи“ и извадени от ножниците мечове катана. Не след дълго този страхлив гайджин щеше да се натъкне на техните катани и тогава трябваше да покаже на какво е способен.