Нямаше съмнение. Символът беше същият. Предметът беше шашо, значка за ревер — от онези, които носеха поне десет милиона японци, за да обозначат своята корпоративна или социална принадлежност.
Символът беше на корпорацията „Намака“.
— Намака? — озадачен попита той. — Къде я намери?
— В медната вана, притисната под дървената седалка на Ходама — каза Адачи. — Много удобно.
Прокурорът кимна, облегна се назад и затвори очи. Ръцете му бяха скръстени отпред. Мълча в продължение на няколко минути. Адачи беше свикнал с това и беше спокоен, докато чакаше.
Телефонът иззвъня. Прокурорът отговори, застанал полуобърнат към Адачи, така че полицаят не можа да чуе много от разговора. Жестът не изглеждаше нарочен и след като затвори телефона, прокурорът отново зае същото положение със затворени очи. Най-накрая ги отвори и проговори:
— Това разследване ще бъде трудно, Адачи-сан. Трудно, сложно и по всяка вероятност — опасно. Едва ли има политик или водач от организираната престъпност, който да не е имал нещо общо с Ходама. Каквото и да открием, сигурно няма да се хареса на някои могъщи интереси и сили.
Той се усмихна с известна симпатия, после изражението му отново стана сериозно.
— Винаги ще имаш моята подкрепа. Но трябва да внимаваш на кого се доверяваш. Трябва да вземеш абсолютно всички предпазни мерки. По всяко време ти — както и твоят екип — трябва да бъдете въоръжени.
Адачи се ококори. Макар униформените полицаи да бяха въоръжени, той рядко носеше оръжие. Просто не му беше необходимо, освен при някои специфични обстоятелства, а и беше трудно да накараш сакото си да стои добре с онази бучка метал, закопчана за колана ти. Той произнесе японския еквивалент на „Боже Господи!“
— И още нещо — каза прокурорът. Натисна два пъти някакъв бутон на бюрото си и в кабинета на помощника му се чу приглушен звън. — Ще се включат и Коанчо.
Адачи чу отварянето на вратата и долови парфюма й, преди да я види. Коанчо се занимаваше с вътрешната сигурност и антитероризъм. Това беше мистериозна и понякога всяваща страх организация, която официално се отчиташе направо пред Кабинета на премиера, макар да имаше връзка с правосъдието. Общо мнение беше, че тя сама по себе си представлява закон в закона. Правеше нужното, за да запази конституцията.
Каквото и да значеше това. Не беше организация, която вдига много шум. Беше малка. Беше ефективна.
— Как ще се включат? — попита Адачи.
— С наблюдател — каза Чифуне.
— Нещо такова — обади се прокурорът.
Чифуне Танабу се поклони официално на Адачи, който беше станал от стола си. Той отвърна на поклона й.
— Мисля, че двамата се познавате — каза прокурорът — и, надявам се, си имате доверие. Помолих специално за Танабу-сан.
„Познавам устните ти, слабините ти и всеки сантиметър от изящното ти тяло, мислеше си Адачи, но доверие? Ето ни в непознати води.“
— Поласкан съм, сенсей — каза той на прокурора, като се обърна и към Чифуне и отново й се поклони. — Ще ми бъде приятно — някак безизразно добави той. Беше направо объркан.
Чифуне не каза нищо. Не се и налагаше. Тя само го погледна по своя особен начин и се усмихна едва забележимо.
Апартаментът на Адачи не беше на деветдесет минути с мотриса в някое забравено от Бога предградие. Той беше удобен й сравнително голям, с две стаи и всекидневна, на последния етаж на една сграда в квартала „Джинбочо“. Намираше се достатъчно близо до Щаба на полицията. В квартала имаше предимно книжарници и по необясними причини — магазини за домакински прибори, където се продаваха заплашителни комплекти от много остри инструменти.
Малко по-нагоре по улицата беше Акихабара, където човек можеше да купи всякаква електроника. Точно в обратна посока се виждаха ровът и земите на Императорския дворец, а близо до него храмът „Ясукуни“ — мемориал за загиналите във войната.
Кварталът имаше специфичен облик, беше благоустроен и подземната железница минаваше през него. Беше хубаво да се живее тук. Понякога Адачи спортуваше, като тичаше нагоре по улицата, наемаше лодка и гребеше в рова на Императорския дворец. Друг път вземаше стълбата и излизаше през капандурата върху плоския покрив и правеше слънчеви бани с бутилка саке. По ръба на покрива беше издигнат нисък парапет, така че донякъде можеше да се усамоти.