— Намака и без това бяха бита карта — каза Шванберг, — а сега Кей е мъртъв, един човек по-малко, който знае за нас. Погледнете и от добрата страна. Севернокорейците ще писнат за продукти, а това ще вдигне цената. А има и други заводи. Спокойно, ще измислим нещо, ще научим новините чрез Кацуда.
— Тревожат ме двама души — каза Спенсър Грийн, третият член на екипа. — Ченгетата Адачи и Бърджин.
Грийн беше висок, слаб, оплешивяващ и имаше вид на счетоводител, какъвто беше наистина. Той водеше документацията за операциите на групата. Бе административен гений, но страхлив.
— Адачи е отново на работа и се е захванал настървено с разследването на Ходама. А Ходама бе главната ни връзка. Допуснете за миг, че Адачи попадне на нещо. Нещо, свързано с нас. По дяволите, знаем, че пазеше аудио- и видеокасети. Ами ако сме пропуснали нещо?
— Защо според теб участвах — попита Шванберг раздразнено, — ако не за да почистя мястото? Нищо не съм пропуснал. Ако, разбира се, някой от ударната група не е проявил лична инициатива — той помисли малко. — Като онова продажно ченге Фудживара. Както и да е, ако Адачи открие нещо, ние първи ще разберем. Той се подслушва, а и все още имаме приятели вътре.
— Е, Спенс, какво имаш против Бърджин? — попита Палмър. — Човекът се е пенсионирал. Той е същински старец.
Грийн поклати глава.
— Не зная — каза той, — говори с разни хора. Мисля, че е надушил нещо. Струва ми се, че ако не знае, поне подозира. Може да е стар, но не е глупав, а и интуицията ми подсказва, че все още е добър играч.
Шванберг мълчеше и разсъждаваше върху казаното. Имаше логика в това да се боят от Адачи, помисли той, но наистина не можеше да види заплаха в лицето на Бърджин. Човекът просто обядваше от време на време със старите си приятели. Гниенето в онова малко японско село сигурно го влудяваше. Той погледна Грийн накриво.
— Е, Спенс, какво казва интуицията ти за Фицдуейн?
Грийн се усмихна.
— В случая с „Намака Спешъл Стийлс“ — започна той — Фицдуейн не е проблем — тъкмо обратното, ние играем една игра. Има още един брат Намака за очистване и, изглежда, Фицдуейн ще свърши работата вместо нас. Чисто и безопасно.
— Хубаво е, че се усмихваш, Спенс — каза тихо Шванберг. — Трябва повече да се усмихваш и по-малко да се тревожиш — той кимна на Палмър. — Чък, да поговорим още малко за Адачи-сан. Последния път нямахме късмет. Нека този път да не правим грешки. А след Адачи ще се справим и с Фицдуейн. Той ще ни бъде за кратко от полза, но аз нямам вяра на това копеле.
Островът на Фицдуейн, Ирландия, 1 юли
Генерал Килмара си сложи наушници и се взря през увеличаващия 30 пъти бинокъл, който бе нагласен като оптически мерник, използван от снайпериста.
Мишена, отдалечена от 1800 метра, изглеждаше на не повече от 60 метра разстояние, на което да извикаш, ще те чуят. От друга страна, всяко трепване или движение на тялото на стрелеца се увеличаваше тридесеткратно. Това пък бе недостатъкът на стрелбата от голямо разстояние. Самият факт, че живееш, че сърцето ти тупти, че нервната ти система реагира на това, което я заобикаля, че правиш нещо толкова нормално, като да дишаш например, се обръщаше срещу теб. Решението бе в опорната точка. Колкото по-точна е пушката ти, толкова повече и най-лекото трепване — ако прицелването поначало е било правилно — щеше да изпрати куршума вън от целта. А това бе само началото.
И други величини участваха в управлението. Вятърът и атмосферните условия бяха основните, но имаше и много още.
Правилно ли бе сменен експлозивът? Точно ли са направени нарезите на цевта? Не са ли износени? Не е ли сложено в цевта малко повече масло, отколкото трябва?
Килмара беше наблюдавал уменията на някои от най-добрите стрелци и след това бе разговарял с много от тях. Той не беше религиозен, но в крайна сметка бе стигнал до заключението, че за тези, които бяха въплъщение на съвършенството, това бе нещо повече от наука. То бе нещо почти свръхестествено.
Проснатият по очи на 20 м от Килмара стрелец беше забравил за него. Той лежеше там като в транс до момента, в който изскочиха три от мишените.
Последва пауза от около половин секунда, през която стрелецът „запечата“ картината и мислено програмира действията си, след което се чуха три последователни глухи изстрела, характерни за огромната 50-калиброва полуавтоматична „Берета“. Във въздуха се вдигна прах от рикоширалите куршуми. Три попадения. Всичките бяха в десетката, макар че едното бе на ръба. Като се имаше предвид ефикасността на използваните за всякакъв вид цели бронебойни куршуми, всичките попадения щяха да бъдат смъртоносни, но снайперистът поклати недоволно глава. След прострелването на Фицдуейн той се бе вманиачил и тренираше при всеки удобен случай.