Онзи ден трябваше да бъде по-бърз. Мисълта за последствията от това, че се е оказал по-бавен от желаното, не го напускаше. Едно малко момче, което лежи с пръснат череп. Фицдуейн, потънал в кръв, с гаснещи очи.
Не беше достатъчно добър. Дълбоко в себе си той го знаеше. Можеше, наистина можеше да се справи по-добре.
Килмара остави бинокъла и се приближи до стрелеца. Снайперистът се беше изправил и бе зает с обичайната проверка на оръжието след стрелба. Едва след като се увери, че в затвора на пушката няма патрон, Килмара го заговори:
— Ал, помниш ли полковник Фицдуейн?
Лонсдейл не козирува. При рейнджърите козируването бе запазено за парадите. Но се усмихна малко унило.
— Едва ли мога да го забравя, генерале — каза той. — Видях го прострелян и след това бях при него в болницата няколко пъти. Щеше ми се да бях по-бърз!
Килмара нямаше време да слуша обясненията му какъв би могъл да бъде.
— Ал, полковник Фицдуейн пита за теб — каза той. — Как мислиш, ще можеш ли да стреляш точно от бавно движеща се платформа, висока около 300 метра?
— Колко бавно? — попита Лонсдейл.
— 30 до 50 метра в час — отговори Килмара. — Може и по-бавно да е. И още една подробност…
Той замълча.
— Ще бъде през нощта.
Токио, Япония, 10 юли
Адачи се бе възстановил от болестта, но не можеше да се пребори с чувството за отчуждение и измяна, което го беше обзело след самоубийството на прокурора и опита за покушение на Фудживара върху него. Подреденият му свят бе разклатен и сега след завръщането си бе открил, че му е почти невъзможно да поеме ролята си на шеф на групата. След като Фудживара, най-довереният му подчинен, е бил подкупен, то тогава всеки един от оперативната група би могъл също да стане предател. Всички бяха заподозрени. На никого не можеше да се вярва безрезервно. А след като нямаше човек, на когото напълно да разчита, той всъщност трябваше да работи сам.
По ирония на съдбата знаеше, че може да се довери на Чифуне и на онзи гайджин, Фицдуейн, но тъкмо тогава ги бе видял заедно и без думи разбра веднага какво беше станало. Не обвини никого, защото не бе от този тип хора, а и защото такива неща се случваха, но вътрешно изплака.
Той се съсредоточи върху случая Ходама. Цялата тази афера беше объркала живота му. И сега бе стигнал до извода, че единствено нейното разрешаване ще възстанови равновесието му. Той жадуваше за душевно спокойствие и бе убеден, че ще си го върне само ако остави в миналото случая Ходама.
Адачи прослушваше касетите в кабинета си, когато Паяка го повика. Още една изненада в цялата тази бъркотия. Ако трябваше да подозира някого в продажност, това щеше да е тайнственият и амбициозен главен старши инспектор, а се оказа, че Паяка е един от реформаторите. Така бе казал баща му. И двамата членуваха в някаква организация, наречена Гама. Още интриги; макар и заради една достойна и несъмнено трудна кауза. Адачи, полицаят, копнееше за дълг и яснота. Ето защо Адачи-старши, който бе безкрайно горд със сина си, не го беше помолил да влезе в Гама. Каквото и да беше обяснението, старши инспектор Адачи не бе от хората, които стават конспиратори. Той имаше обикновени човешки желания, а Гама трябваше да се справя със сложни проблеми и понякога заради общото благо се вземаха трудни решения. Обновяването на Япония бе борба на живот и смърт и кладите бяха огромни.
Паяка махна с ръка на Адачи да седне. Сервираха чай. Адачи бе изненадан от жеста. Едва забележимо движение на дясната ръка бе доста по-присъщо за главния старши инспектор. В отношението на Паяка имаше и ясно доловим оттенък на приветливост. Наистина — само оттенък, но за Паяка това беше същинска революция.
— Старши инспектор-сан — започна Паяка. — Радвам се, че сте отново тук. Колко време мина?
— Вече една седмица съм на работа, сенсей — отвърна Адачи.
Адачи беше отслабнал и изглеждаше блед и изтощен. Паяка помисли, че още няколко седмици почивка биха му се отразили добре, но не каза нищо. Проблемът не бе в последствията от болестта. Устоите на този човек бяха разклатени из основи. Първо, научавайки, че прокурорът го е предавал, а след това почти фаталното нападение на сержант Фудживара. Сигурно не бе на себе си. Може би в края на краищата изходът бе в работата. Трябваше да разбере, че измяната на двамата не значи измяна на всички останали.