Опитвайки се да потисне гаденето си, Фицдуейн се приближи до въпросния аквариум и погледна през стъклото. Водата в него бе порозовяла и нашарена с дълги тъмночервени ивици.
Голото тяло на Адачи бе застинало неподвижно в нея, подобно на някой гигантски медицински вид, захвърлен в контейнер. Около него плаваха вътрешности. Докато Фицдуейн разглеждаше трупа, той се полюшна от издигащите се мехурчета кислород.
Без съмнение това беше една от най-ужасните гледки, които бе виждал в живота си. Най-лошият кошмар, превърнал се в реалност.
Този мъж му беше приятел. Искаше му се да изкрещи силно.
Чифуне стоеше до него с безизразно лице и изведнъж се олюля. Фицдуейн я хвана, преди да се свлече на земята. Задържа я в прегръдките си и тя скоро се посъвзе. Изражението й беше неразгадаемо.
Фицдуейн и Чифуне се върнаха при Паяка и бащата на Адачи.
— Откъде знаете за Змиорката? — попита Хюго.
Паяка посочи с ръка към противоположния край на помещението.
— Намерихме Змиорката там в дъното — отвърна той, едва сдържайки гнева си. — Един от моите служители знаеше, че е информатор. Получил е един куршум в тила. Не е бил изкормен, съблечен гол или хвърлен при рибите. Тази шарада е била запазена за инспектора. Информаторът, примамил Адачи-сан към убиеца, просто е бил екзекутиран. Вече не е бил нужен.
— Защо Адачи-сан е бил съблечен гол? — попита Фицдуейн и сам отговори на въпроса си: — Търсили са нещо. Въпросът е дали са го намерили.
— Вече наредих да се запечата апартаментът на инспектора — поясни Паяка. После се обърна към Чифуне: — Танабу-сан, много ще съм ви признателен, ако първо вие го претърсите. Вие познавахте Адачи-сан добре.
Чифуне кимна в знак на съгласие и тогава Паяка даде да се разбере, че Фицдуейн трябва да я придружи. „Помогнете й, помогнете ни“, умоляваха очите му.
Осъзнавайки, че времето е ценно, те стигнаха до апартамента, на Адачи за по-малко от двадесет минути. Външната врата се охраняваше от полицай, но още щом изкачиха стълбите и влязоха във всекидневната, разбраха, че са пристигнали прекалено късно.
Апартаментът беше методично претърсен. Непонятно защо, систематичността на разрухата му придаваше още по-потресаващ вид. Не ставаше въпрос за безразборна вандалщина на обикновен крадец. Това беше хладнокръвна клинична дисекция на дома на тяхната жертва.
Стените и таваните бяха разкъртени, след което дъските и мазилката бяха грижливо заметени на купчинки. Всички мебели бяха разглобени и отделните части бяха наредени на куп. Настилката на пода беше вдигната. Електронното оборудване беше разглобено. Всички завивки и дрехи бяха разрязани с нож и също скупчени на едно място.
Чифуне разглеждаше пораженията като омагьосана и ненадейно хукна към спалнята.
— Знам къде е — извика тя. — Знам къде би го скрил.
Фицдуейн я последва бавно в спалнята и макар да осъзнаваше, че е натрапник, искаше да бъде до нея за подкрепа. Честно казано, той самият не би се отказал от едно приятелско рамо.
Неумолимостта на тези хора беше ужасяваща. Те сякаш винаги бяха с една крачка напред. Постепенно броят на техните преследвачи, независимо от всичките им усилия, намаляваше. Един от най-влиятелните мъже в Япония беше убит и кървавата диря на смъртта сякаш нямаше край. Противниците им бяха хора, които се смятаха за по-силни от закона. Адачи, старши инспектор в ТСПУ, беше зверски убит. Никой, не беше в безопасност.
Чифуне изхлипа и падна на колене, а ръцете й затършуваха наоколо. На леглото бяха разхвърляни разноцветни пластмасови парчета и тя се зае да ги нарежда, като през цялото време плачеше тихо. Накрая се получи часовник във формата на папагал. Доста грозен часовник.
Чифуне погледна към Хюго и безмълвно посочи към парчетата от папагала. Фицдуейн я разбра. Неканените посетители бяха намерили всичко. Каквото и да е било скрито в папагала, то вече беше изчезнало. Сякаш всяка частица от живота на Адачи бе осквернена. Беше убит, разголен, изкормен като животно, а накрая неговият дом и личните му вещи бяха унищожени. Той не беше просто убит. Беше заличен. Неговите убийци бяха жестоки и невъобразимо арогантни.