Паяка плъзна една доста изцапана снимка по масата. Тя представляваше разпечатка на видеозапис и беше увеличена толкова много, че образът се бе размазал леко. Въпреки това Фицдуейн веднага разбра какво имаше предвид Паяка. Мъжът от снимката стоеше нетърпеливо и при по-внимателно вглеждане се виждаше, че няма телосложението на японец. Той имаше повече телесна маса, отколкото беше нормално за японец с неговата височина, и вратът му беше по-дебел. Освен това камерата го беше уловила тъкмо когато правеше жест, който му се стори доста познат.
Паяка хвърли друга снимка на масата. Тя даваше в едър план ръцете на мъжа. Изобразяваше как дясната ръка дърпа нервно или нетърпеливо нещо върху кожата на лявата.
— Не може да бъде! — възкликна Фицдуейн. Погледна отново първата снимка и по-специално костюма. И трите копчета бяха закопчани. Вгледа се по-отблизо. Копчетата бяха облечени в същия плат като костюма. Изведнъж разпозна ясно маскираната фигура. След като направи връзката, не беше трудно да познае характерната разкрачена стойка. — Шванберг! — промълви той. — Определено е омразният Шванберг. Предполагам, не е могъл да устои на изкушението да види как сваряват жив човек.
Паяка кимна.
— На Адачи-сан му е отнело повече време, за да разпознае господин Шванберг. Всъщност коствало му е доста усилия. Но накрая стигнал до същото заключение. И тогава значението на времето, избрано за убийството на Ходама, се е изяснило. Кацуда най-после бил получил благословията на шефовете на ЦРУ. При това убийство отмъщението е второстепенна подбуда. Главният мотив е бил свързан с по-голяма игра. Политическа игра. Адачи-сан не знаеше точно причините, но подозираше, че Ходама-сан и братята Намака вече са били излишни. Били са прекалено омърсени с репутациите си на подкупни политици. Настъпил е моментът за разчистване на пътя и издигането на някои по-приемливи лица на върха.
Паяка се обърна към Фицдуейн, сякаш обвиняваше него.
— Адачи-сан вече знаеше кой е убил Ходама и хората му и защо, но това разкритие направи цялата тази история далеч по-опасна. Стана ясно, че той вече не преследваше само един от най-влиятелните лидери на якудза в Япония, но и се изправяше срещу някакъв таен клон на американска групировка. Това беше много трудно. Отношенията на нашата страна с Америка са — той млъкна, търсейки точните думи — приятелски, но невинаги са в пълен синхрон. Има моменти на известни търкания.
Фицдуейн отпи от брендито си. Навън зората се разпукваше. Все още валеше.
— Генерале — подхвана той, — искам да уточня две неща. Първо, аз не съм човекът, когото трябва да вините за политиката на САЩ спрямо Япония. Честно казано, струва ми се, че Щатите имат няколко основателни причини да са сърдити, но не за това става въпрос сега. Искам да припомня, че аз съм ирландец.
Второто уточнение е, че Шванберг вече не поддържа политиката на САЩ. Чичо Сам разбра, че е бръкнал в буркана с меда и се опитва да реагира на това. Което означава, че той е уязвим.
Йошокава си пое дълбоко дъх и избълва нещо на японски на Паяка. Двамата започнаха да си разменят реплики.
Фицдуейн застана нащрек. Изправи се на крака и направи знак на Чифуне да го последва. Приближиха се до панорамния прозорец в дъното на заседателната зала и се загледаха в зората на новия ден.
Небето беше сиво, а улицата отдолу бе почерняла от дъжда. Отсреща се намираше „Хибия парк“, който бе покрит с тучна зеленина от дъждовния сезон. За миг Фицдуейн се сети за Дъблин и за парка „Стивънс Грийн“. Това му напомни за неговия остров и за девствената земя, на която живееше, и изведнъж го обзе носталгия. Липсваше му замъкът, липсваше му и Боти, а и беше объркан по отношение на жените. Беше се затъжил за Катлийн, Итън беше бог знае къде, а в момента Чифуне се нуждаеше от него. Но това щеше да трае кратко. Тя беше много силна.
Замисли се за Адачи.
— Хора като него са рядкост — заяви той.
Чифуне се извърна към него и в този момент, макар да нямаха физически контакт, те бяха по-близки от всякога. По-близки, отколкото са били към всеки друг човек.
— Адачи-сан? — попита тя.
Фицдуейн кимна.
— Благоприличието — поясни той. — Изначалното човешко благоприличие. У Адачи то беше по-силно изразено, отколкото у мнозина от нас. Той беше свестен човек. Опитваше се да спазва правилата, грижеше се за хората — протягаше ръка и им помагаше.