Фицдуейн мислено си представи различни възможности за протичането на акцията. Някои от тях наистина бяха ужасяващи. Мисълта за стрелба от въздуха по гъсто населената централна част на Токио го накара да потрепери. Именно поради тази причина се беше съгласил с Паяка, че в пределите на града ще се стреля в целта само с пушки, и дори тогава стрелбата да бъде ограничена само по обекти, намиращи се около къщата на Ходама. Съглашението бе съвсем навременно, щеше да е хубаво да знаеш, че противникът ти съблюдава същите ограничения.
Знаеше, че отсрещната страна едва ли щеше да спази ограниченията, така че незабележимостта и изненадата бяха неговите най-добри оръжия. Разбира се, ако развитието на акцията продължеше в морето, тогава правилата на Паяка вече нямаше да бъдат приложими. Тогава играта щеше да загрубее.
Ал Лонсдейл се бе взирал през един от големите прозорци — наблюдателници, които опасваха и двете страни на гондолата, и сега се обърна, приближи се и седна до Фицдуейн. Докато извършваха подготовката на дирижабъла за операцията, те бяха оставили пътечка около периферията на гондолата и редицата от седалки в центъра.
Щяха да са във въздуха 4 часа преди срещата в 2 часа. Дирижабълът не можеше да се появи изневиделица. Едва ли, докато протичаше срещата, някой щеше да погледне нагоре сред ослепителната светлина на прожекторите, но ако по една случайност това станеше, дирижабълът трябваше да бъде така замаскиран, че да изглежда съвсем естествено на общия фон. Всяко забавяне щеше да предизвика неприятности, защото чакането беше най-трудната част във всяка една акция, но бе неизбежно. Самата издръжливост на дирижабъла не представляваше проблем. При ниска скорост изразходваше минимално количество гориво и можеше да остане във въздуха около 40 часа, ако се наложеше.
— Страхотна машина, нали, полковник? — каза Лонсдейл, оглеждайки собственически гондолата. — Откровено казано, чудя се защо не са вече популярни. Имам предвид изгледа. Всичко се простира гладко като коприна.
Фицдуейн бе развеселен. Откакто Ал бе тренирал в заетия от „Еършип Индъстриз“ Скайшип 600 — модел, който много приличаше на този, в който летяха в момента — той се бе превърнал от добър стрелец в нещо като експерт и вещо лице по дирижаблите.
— Гладко като по коприна, ако времето го позволява — каза Фицдуейн. — Ако се появи вятър, може да те отвее като хартиена чанта за продукти.
Лонсдейл се ухили. Ахилесовата пета на всеки дирижабъл бе летенето при висок вятър. С огромната си повърхност обвивката, която обгръщаше газа, се движеше като грамадно платно, което можеше да се наклони или да се навие също като при платноходка.
По време на първия си тренировъчен полет на Лонсдейл му беше станало лошо.
— Или поне някой бе казал така — заяви бодро Лонсдейл. — Но както и да е, това бе един особено неприятен ден и моят пилот не беше експерт като онези момчета. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми тази вечер.
Той видя как Фицдуейн повдигна вежди и бързо добави:
— Или поне те няма да са свързани с времето.
Фицдуейн се изсмя.
Лонсдейл беше прав. За щастие условията за полет бяха идеални и летенето през нощта, освен в случай че преминеха директно покрай завод или друг подобен източник на топлина, елиминираше такава опасност.
Дирижабълът беше задвижван от два въздушно охлаждащи се бензинови двигателя „Порше“, които движеха двете перки с различни размери, разположени от двете страни на задната част на гондолата.
Дирижабълът сякаш се носеше по небето. Беше невероятно удоволствие да се пътува с него.
Когато Шванберг се качи на борда, доброто му чувство за хумор изчезна и в момента на излитането бе заменено от неприятно усещане в стомаха.
Първоначално той го отдаде на въздушната болест, но сега, стоейки в предната част на гондолата и гледайки през прозорците-наблюдателници, Шванберг отново почувства определено неразположение, но този път не от физическо естество.