Той не знаеше на какво точно се дължеше, но нещо наистина не беше наред. Ако през годините имаше нещо, на което се беше научил да разчита, то това беше неговият инстинкт за самосъхранение. Нямаше съмнение, нещо не беше наред, но какво точно?
Той опипа 9-милиметровия си автоматичен „Браунинг“ така, както си беше в кобура на рамото му. Какво, по дяволите, ставаше? Всичко изглеждаше нормално.
Първоначално той беше отхвърлен, когато пристигна в Атсуджи. Двамата с Чък Палмър бяха очаквали да се качат на борда заедно с всички останали след кратко съвещание. Това щеше да бъде нормалната процедура. Вместо това Фицдуейн и неговите хора се бяха качили вече на борда и последва кратък спор преди излитането на дирижабъла. По дяволите, сякаш цялата операция беше изцяло поверена на Фицдуейн. В действителност това не трябваше да бъде така.
Вторият разконцентриращ момент бе присъствието на Ал Лонсдейл и онази японска кучка на борда.
Той беше очаквал само Фицдуейн и пилотите. При тези обстоятелства би било твърде лесно да се устрои някакъв инцидент за ирландеца. Пилотите бяха отделени от главната кабина със защитен люк и нямаше да видят нищо. Фицдуейн просто щеше да изчезне. Едно случайно падане зад борда или нещо от този род.
Но вместо това, на борда се намираха двама неочаквани и нежелани свидетели. Единият от „Делта“ притежаваше 50-калибров „Барет“ с високочестотен телескопичен мерник. А кучката разполагаше със самозареждащ се пистолет и той приличаше на Уинчестър Магнум 300.
По някаква необяснима причина Фицдуейн си мислеше за Шванберг. Той погледна към мъжа, който изглеждаше толкова спокоен и невъзмутим, колкото можеше да бъде всеки, особено по време на операция, завършваща с неминуемата смърт на редица скъпи човешки същества. Фицдуейн просто усещаше напрежението. Нямаше нищо очевидно, но за него признаците бяха така лесно забележими, сякаш Шванберг беше разпръснал сини искри.
Фицдуейн си спомни качването на шефовете на ЦРУ на борда на дирижабъла. Имаше ли нещо подозрително тогава? Той мислеше, че не. Напротив, и Шванберг, и неговият привърженик Палмър изглеждаха в изключително добра форма. Смееха се на някакви лични шеги. Не бе имало и най-малка следа от подозрение. Наистина ли беше така? Той отново мислено си припомни сцената. Имаше нещо нередно — прекалена веселост? Може би нещо му убягваше. Сети се за Бърджин. Възможна ли бе Шванберг и Палмър да знаят нещо? Със сигурност не. Те дори не подозираха, че тяхното възмездие е толкова близко.
И все пак.
Какво, по дяволите, става, мислеше си Шванберг.
Той се обърна към Чък Палмър. Палмър наблюдаваше спокойно през прозореца светлините на Токио долу, изглежда, съвсем не подозираше, че нещо не беше на мястото си. Разбира се, Чък беше доволен, тъй като летеше в един истински дирижабъл за първи път и знаеше със сигурност, че ще убие няколко души в близко бъдеще. Чък лесно можеше да се задоволи. Шванберг се опита да си представи няколко възможности за това какво става долу и усети, че се изпотява. Внезапно го озари мисълта, че това, което той планираше да направи на Фицдуейн, онзи проклет ирландец възнамеряваше да направи на него. Подозрението се превърна в сигурност. Той се наклони напред към Чък Палмър и започна да му шепне нещо на ухото. Докато слушаше Шванберг, гърбът на Палмър се изопна. Ако шефът предусещаше нещо, нямаше смисъл то да се дискутира. Той надушваше опасностите. Шванберг беше по-спокоен сега, защото Чък беше нащрек. Следващият въпрос бе какво трябва да се направи. В действителност Кацуда беше добър, но собственото оцеляване бе личен проблем. Той погледна часовника си. По дяволите! Беше един и тридесет и осем, само 22 минути преди срещата.
Трябваше да действат бързо, ако искаха да разрешат този проблем преди развоя на главното действие. Измъчваше го чувство, че след това щеше да е твърде късно.
Имаше объркващото предчувствие, че му е предопределено да умре при изпълнение на задача. Вероятно двамата с Чък щяха да получат отличителни медали за интелигентност — посмъртно — и може би щяха да направят бронзови звезди с техните имена на мемориалната стена — в Лангли. Все пак не е голямо утешение да съхранят праха ти в някой кабинет, понеже са забравили да те разпръснат в Градината на Вечната памет. Проблемът бе как Шванберг щеше да уреди нещата, ако ролите се сменяха. Смъртта по време на изпълнение на акция беше приятна. Без изпитание. Без скандали. Агенцията наистина не обичаше скандалите.