Видя лицето на Фицдуейн и после усети главозамайваща болка, когато той извади острието от тялото му и го заби повторно под ребрата в сърцето. Фицдуейн извади ножа от тялото на Шванберг и с ужас забеляза двойната пробойна на долния параван, непосредствено зад мястото на пилота. Хвърли се напред и раздра паравана. Вторият пилот го погледна отчаяно. Лицето му бе смразено от ужас и страх. Предната част на паравана бе подгизнала от кръв.
Електронният хронометър показваше 1 часа и 47 минути. До срещата оставаха тринадесет минути.
Фицдуейн погледна надолу към втория полицейски пилот.
— Ще действаме според плана, инспектор-сан — каза той неприветливо.
Започна да бърше кръвта и мозъка от предното стъкло, докато вторият пилот бавно пое към резиденцията на Ходама, която се забелязваше в далечината под тях. Очертанията на резиденцията бяха осветени с инфрачервени светлини, които не се забелязваха от нивото на земята, а дори и от въздуха, освен ако не се използваха подходящи очила.
Проблемът бе да се осъществи постоянен диагонал между градината на Ходама и дирижабъла. Всичко бе предвидливо изчислено, така че да бъде удобно за стрелба.
В главната кабина зад Фицдуейн Лонсдейл и Чифуне бяха отворили прозорците-наблюдателници и приготвяха оръжията си.
Докато течаха различните етапи на акцията, всяка фибра от съществото на Фицдуейн крещеше от болка и мъка по убития приятел, но той отново се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Мъката щеше да почака. Майк Бърджин би го разбрал. Трябва да потиснеш болката и да извършиш това, което се очаква от теб.
След това можеш да плачеш. Това бе единственият начин и друг нямаше.
Паяка изчакваше в командната кола крайния срок и макар да нямаше официален статус, Йошокава чакаше с него.
Срещата в къщата на Ходама бе главният момент от обширна полицейска операция, в която бяха включени специални свръхсекретни въздушнодесантни части за борба с тероризма и въоръжени полицейски отряди. В акцията участваха над 11 000 души и значително количество специално оборудване. Най-трудно при планирането й се оказа откриването на начини за прикритие на това стълпотворение от хора и техника; Фумио Намака и неговите терористи и Кацуда със своите якудза трябваше да се хванат в капана, иначе цялата операция се обезсмисляше.
Проблемът беше, че времето, което бе определено за достигане на вилата на Ходама, не бе достатъчно според Паяка. Въпреки това беше уверен, че който и да влезеше в резиденцията, повече не можеше да излезе. Освен това имаха още едно предимство — екипът на Фицдуейн наблюдаваше операцията от височина.
Паяка бе повдигнал въпроса за видеозаснемане на операцията с камерите за наблюдение на дирижабъла, но Фицдуейн го беше изгледал право в очите и беше поклатил глава. С почти незабележимо кимване Паяка мълчаливо бе изразил съгласието си. Имаше някои неща, които той, пълномощният генерален директор на Токийската столична полиция, официално не трябваше да знае.
Фумио Намака седна на задната седалка на своята дълга черна бронирана лимузина и провери отново дали са спазени всички предохранителни мерки. Това, което бе планирал, вероятно не бе толкова необичайно за страна като Америка, но в плътно контролирания Токио бе повече от обикновено.
Смяташе, че няма да се наложи да използва всичките си подкрепления. Иронията в цялата ситуация бе, че гайджин Фицдуейн вероятно щеше да е там според уговорката и щеше сериозно да се опита да постигне примирие след всичко, което се бе случило. Всъщност наистина имаше смисъл от постигане на примирие. Тази безкрайна война отвличаше в голяма степен вниманието му от разрастването на бизнеса и разширяването на организацията Намака. Още повече кръвната вражда с Кацуда бе непреодолима и не бе много разумно да се сражава на два фронта.
И все пак за смъртта на Кей трябваше да бъде отмъстено. Това бе задължение и то трябваше да бъде изпълнено, независимо от цената. По някакъв начин основната цена вече бе платена. От момента, в който Фумио видя покосеното от куршуми тяло на брат си в прохладното гробище, у него изчезна и последната следа от надежда, че е бил погрешно информиран.
Нещо вътре във Фумио умря. Той повече нямаше свой живот. Имаше задължения.
— Сенсей, време е — каза шофьорът му.